Пиратът се обърна и със строг глас съобщи на юнгата, че не иска да бъде безпокоен от никого. Той нямаше намерение да посещава Килнат. Нека робите първо отидат, заедно със Соркор, за да видят какво посрещане ще получат.
Вместо това Кенит прекара няколко часа в проучване на прекрасните карти, пренесени от Сполука. Соркор бе подминал картите и документите, намирали се в таен сейф в капитанската каюта. Намирането им бе последвало едва когато Кенит най-сетне бе решил да удовлетвори любопитството си и лично да посети пленения кораб. Документите далеч не го интересуваха, тъй като те бяха свързани със собствеността на мъртвия капитан. Чрез книжата Кенит забеляза, че съпругата и децата му няма да мизерстват и след смъртта на хранителя си.
Но картите бяха нещо друго. Още при първоначалното си разглеждане пиратският предводител бе видял, че очакванията му се оправдават. Картите представляваха цяло богатство. Съдържащата се в тях информация често биваше придобита срещу висока цена и биваше пазена ревниво от конкурентите. Тези карти показваха само очевидния морски път отвъд Пиратските острови. Имаше няколко бележки за слухове за други маршрути, но много малка част от вътрешните пътища в каналите бяха нанесени. Бяха отбелязани седем пиратски поселища, две неправилно, а третото бе отдавна изоставено, защото бе прекалено оголено за преминаващите робски кораби. Робовладелците не виждаха причина да не ограбват пиратски селища за допълнителен товар; още една причина за острата омраза на Соркор към тях. Въпреки очевидните липси, това беше подробна карта на главния канал.
Известно време Кенит остана облегнат в креслото си, загледан към стелещите се облаци. Той реши, че може да приеме тази карта като показател за настоящата степен, в която робовладелците познаваха Пиратските острови и пътя през техните протоци. Тъй. Ако някой успееше да придобие контрол над главния канал, то този някой би могъл да сложи ръка на цялата търговия. Робските кораби не можеха да си позволят лукса да обхождат в търсене на алтернативни маршрути. Може би същото се отнасяше за живите кораби? Кенит си позволи да се изкушава с тази мисъл, преди неохотно да поклати глава. Не, живите кораби и техните родове бяха обхождали тези води много по-дълго от превозвачите на роби. Именно калсидските робовладелци бяха станали причина за възникването на пиратите и техните пристанища. И тъй Кенит имаше всички основания да приеме, че повечето Търговски родове, плаващи сред тези води, ще ги познават далеч по-добре от робовладелците. А защо това знание не бе споделено? Отговорът беше очевиден. Никой Търговец не би споделил предимствата си със своите конкуренти. Капитанът се намести в креслото. Тъй. На практика какво бе научил той? Нищо по-различно от известното му досега. Робските кораби щяха да бъдат по-лесни за залавяне от живи съдове. Но това не означаваше, че залавянето на жив кораб би било невъзможно: просто за осъществяването на подобно начинание щеше да бъде необходима повече подготовка.
Кенит се замисли за пленения робски кораб. Той го бе посетил три дена след освобождаването му, което бе докарало известни промени в степента на смрад, макар и не достатъчни, за да я направят недостъпна за носа му. Той бе назначил Рафо без да се замисля, но се оказваше, че е направил добър избор. Стотици кофи морска вода бяха лиснати върху палубите и това личеше. Но от отворените люкове продължаваше да се носи противна миризма: на борда на този съд имаше прекалено много хора. Пленниците се свиваха по палубите — парцаливи вързопи, от които стърчаха крайници. Някои доброволно се опитваха да помагат в поддържането на кораба, други просто се опитваха да не пречат. Някои се бяха отдали на умирането си, изцяло съсредоточени върху това начинание. Погледи бяха следили крачещия Кенит, притиснал носна кърпичка пред лицето си. Всеки от робите бе започвал да мълви при приближаването на капитана. Очи се бяха насълзявали, глави бяха свеждани. В началото той бе сметнал, че те треперят от страх. Едва впоследствие бе осъзнал, че тяхното мърморене цели да изразява благословии и благодарности, което разбиране го бе накарало да се колебае между раздразнение и веселие. Тъй като капитанът не знаеше как да реагира на подобни прояви, той бе прибягнал до типичната си усмивка и се бе отправил към помещенията на ръководителите.
Там пиратът бе имал възможност да се убеди, че капитанът на робския кораб и помощниците му са разполагали с отлични условия, особено в сравнение с онези на клетниците, изграждащи товара им. Тук той бе могъл да установи, че Соркор е бил прав в преценката си за модните вкусове на покойния капитан. По някаква своя прищявка той бе наредил одеждите да бъдат раздадени на робите. Запасите на покойника бяха съдържали и билки за пушене, може би за да обгръща с тях обонянието си. Самият Кенит никога не се бе пристрастявал към този навик, затова бе наредил и билките да бъдат раздадени. Подир това той бе открил документите и картите, с което каютата бе изчерпила интересуващото го съдържание. Обичайността на тези принадлежности би сепнала Соркор. Покойният капитан не бе представлявал някакво чудовище, а обикновен прекупвач и мореплавател.