Кенит възнамеряваше да слезе и в трюма, за да огледа здравината на корпуса, а също и да провери за евентуални ценности, пропуснати от Соркор. Той се спусна по стълбицата и се огледа с насълзяващи се очи. Мъже, жени и дори деца, с огромни очи сред костеливи ликове, се губеха в мрака. Всички лица се бяха обърнали към него; фенерът, носен от Рафо, бе накарал сияние да затанцува сред всички тези погледи. На Кенит те напомняха на купищата плъхове, които той бе виждал сред боклуците нощем.
— Защо всички те са толкова слаби? — обърна се той към Рафо. — Пътуването от Джамаилия не е чак толкова дълго, за да ги съсухри по подобен начин, освен ако не са били хранени само символично.
С шок Кенит бе видял състрадание в очите на своя моряк.
— Повечето от тях са били в затвор за длъжници. Много от тях са от едно и също селище. По някакъв начин те си навлекли гнева на сатрапа и той повишил данъците на тяхната долина. Когато никой от тях не могъл да си плати, всички те били отведени и продадени в робство. Почти цялото село. И по думите им се разбира, че това не е първият път, в който подобно нещо се е случвало. Те били купени, държани в кошари и хранени с евтини боклуци, докато търговците на роби не събрали достатъчно роби за пълен товар. За такива обикновени хора не може да се вземе много, затова търговците се стараят да пренасят по колкото се може повече наведнъж. Корабът трябва да бъде претъпкан, за да гарантира някаква печалба.
И морякът повдигна фенера си. Празни вериги се поклащаха като чудати паяжини и лежаха проснати като стъпкани змии. Кенит осъзна, че е виждал едва най-близките редици люде. Зад него също се бяха струпали хора. Това беше единственото съдържание на трюма: роби. Голи дъски. Символични количества слама бяха струпани в ъглите. Тук също бе почиствано, само че попилите урина дъски не искаха да се разделят с противната си воня. Тази амониева смрад изтръгваше сълзи. Кенит се надяваше, че лицето му не се вижда в сумрака. Той бе успял да стисне зъби и да поема дъх през устата, за да не се задави. В онзи момент му се искаше единствено да се махне, но не го стори, а продължи навътре.
Робите се струпваха край него и се придвижваха едновременно с неговия напредък. От близостта им Кенит настръхна, но въпреки това не поглеждаше назад.
Една жена, по-глупава или по-храбра от останалите, пристъпи съвсем близо до него, за да протегне малко вързопче. Напук на волята си Кенит погледна към него. И видя новородено.
— То се роди на този кораб — дрезгаво каза тя. — Родено в робство, но освободено от вас.
Пръстът ѝ докосна синкавия кръст, с който някой усърден робовладелец вече бе белязал личицето му. Майката отново повдигна очи към Кенит, блеснали в някакво ожесточение.
— Как бих могла да ви се отблагодаря?
В този момент Кенит се затрудняваше да удържа стомаха си. Мисълта за единственото нещо, което тя можеше да му предложи, едва не предизвика у него тръпки на отвращение. Дъхът ѝ миришеше на гниещи зъби. За миг той оголи своите собствени зъби, в пародия на усмивка.
— Като му дадеш името Соркор — бързо изрече той. Жената не долови сарказма му, защото отстъпи назад, сияеща, притиснала слабото бебе. Останалите се струпаха задушаващо близо; няколко гласа се престрашиха на свой ред.
— Капитан Кенит! Капитан Кенит!
Само с усилие на волята пиратът не се затича обратно. Той направи знак на придружаващия го моряк и тихо каза:
— Достатъчно. Видях достатъчно.
Той не успя да задържи гласа си достатъчно стабилен. Притиснал парфюмираната кърпичка, Кенит пое обратно и се изкачи по стълбата по-бързо от очакваното.
На палубата той се нуждаеше от няколко секунди, за да придобие контрол над вътрешностите си. Пиратът стегна лик и остана загледан в хоризонта, докато не се убеди, че няма опасност да се посрами с някаква проява на слабост. По време на огледа си той бе установил, че съдът е достатъчно здрав, само че няма да се продаде на особено висока цена, освен ако не намереше купувач без нос.