— Пълна загуба — гневно изръмжа той. — Такава загуба!
Подир това Кенит нареди да бъде отведен обратно на борда на Мариета. Именно след това си посещение той реши да отведе пленения кораб в Килнат. След като съдът нямаше да му донесе добра печалба, поне можеше да се отърве от него по-бързо, за да се освободи за следващи дела.
Едва в късния следобед той реши да посети Килнат лично. Щеше да бъде забавно да види как освободените роби приемат това място, а също и как селището приветства този неочакван прилив на жители. Може би по това време Соркор бе проумял глупостта на добронамереността си.
Капитанът съобщи това си намерение на юнгата, който побърза да се разпореди. Докато Кенит приглади коси, сложи си шапката и излезе, лодката на Мариета беше готова за спускане. Моряците, които щяха да го придружат, изглеждаха нетърпеливи като извеждани за разходка кучета. Всяко селище, всяко посещение до брега беше добре дошло за тях. Макар че пиратът бе съобщил това си намерение веднага, и последният от моряците бе намерил време да се премени в по-чиста риза.
От закотвения кораб до сушата ги деляха не повече от няколко минути гребане. Кенит мълчаливо не обръщаше внимание на усмивките, които хората му си разменяха. Лодката им спря в подножието на кея; капитанът изкачи клатещата се стълба и зачака хората си, като междувременно отстрани полепналата по пръстите му мръсотия с помощта на носната си кърпичка. Подир това Кенит бръкна в джоба си и извади шепа монети. Като да раздаваш бонбони на деца. Парите щяха да бъдат достатъчни, за да закупят по една малка бира за всеки от придружаващите го моряци. Той ги протегна към старшия и ги придружи с прикритото предупреждение:
— Да сте тук, когато се върна. Не ме карайте да чакам.
Хората се бяха струпали край него; Ганкис отвърна от името на всички:
— Не е необходимо, капитане. След онова, което сторихте, ние ще ви чакаме дори и ако всички демони на дълбините се бяха струпали да ни гонят.
Неочакваният израз на привързаност от стария пират сепна Кенит. Самият той не се сещаше за нищо, с което да си е заслужил тази вярност. Това едновременно го затрогна и развесели.
— Няма смисъл да чакате жадни, момчета. Но наистина не се увличайте.
— Няма, капитане. Обещаваме, че ще бъдем тук до един. — Морякът, изрекъл тези думи, се ухили широко. Някогашната му татуировка трепна.
Кенит им обърна гръб и се насочи към селището. Хората му бяха започнали да обсъждат по какъв начин да се почерпят най-добре и същевременно да се върнат в подходящия момент. За капитана беше приятно да наблюдава подобни дискусии от тяхна страна: те не само свидетелстваха за лоялността на хората му, а и щяха да се отразят благотворно на умовете им.
Що се отнася до ума на Кенит, в момента той се опитваше да открие онова дело, което бе доставило подобно удоволствие на екипажа му. Нима на борда на робския кораб се бе криела и друга плячка, за която Соркор не му е казал? А може би ставаше дума за обещани ласки от страна на освободените робини? Подозренията, които никога не се отдалечаваха особено от мислите на пиратския предводител, побързаха да се стекат. Щеше да стори добре да открие Соркор и да разбере с какво се занимава той в момента. Хубаво беше, че помощникът е накарал моряците да си мислят, че неясната щедрост е дошла от капитана им, но това не оправдаваше премълчаването му.
Той пое сред главната уличка. В селището имаше само две кръчми; Соркор щеше да се намира в някоя от тях. Най-вероятно. Но се оказа, че не е така. Цялото население на крайбрежното селце се бе струпало на улицата между двете пивници, за да празнува. Пейки и маси бяха извлечени навън, редом с изтъркаляни бъчонки. Кенитовите подозрения се влошиха. Това веселие обикновено говореше за шепи монети, изливани без мяра. Към суровото му изображение се прибави кисела усмивка. Каквото и да ставаше тук, той трябваше да изглежда осведомен, иначе щеше да се прояви като глупак.
— Не казвай нищо. Довери се на късмета си — смъмри го гласец. Талисманът на китката му имаше тихичък, мелодичен смях, смущаващ с приятното си звучене. — И на всяка цена не показвай страх. Късмет като твоя не притежава търпимост към страха.
И отново онзи смях.
Кенит не се осмели да повдигне китка или да погледне към талисмана. Не и сред хората. А нямаше време да се оттегли на скрито място и да се посъветва с него, защото в този момент тълпата го забеляза.
— Кенит! — високо извика глас. — Капитан Кенит! Кенит!