И други подеха вика; летният въздух закънтя от скандирането. Подобно на екот, престанал да почиства козината си, тълпата се обърна към него и се понесе да го пресрещне.
— Смелост. И се усмихвай! — подигравателно напъти фигурката от магическо дърво.
Кенит почувства как от ироничната му усмивка плъзва лед, сковал чертите на лицето му. В този момент сърцето му биеше усилено; по гърба му започнаха да се стичат струйки пот. Тълпата се втурваше насреща му, повдигнала пестници и халби. Но те не биваше да виждат у̀плаха му, не. Щяха да видят единствено подсмихването му и невъзмутимостта, с която той се отзовава на прилива им. Това беше блъф, но пък един блъф е ефективен, когато служещият си с него е уверен. Пиратът напразно подири лицето на Соркор из прииждащата вълна. Той искаше да го намери и, при нужда, да се увери, че помощникът му ще умре преди него самия.
Хората го обгърнаха. Лицата им бяха зачервени от опиянение, алкохолно и победоносно. Все още никой не се осмеляваше да го докосне; всички те се задържаха на почтително разстояние, вперили погледи. Кенит започна да ги оглежда един по един в дирене на слабост или на някой по-агресивен представител, който би бил най-вероятен първи враг. Вместо това някаква едра жена си проправи път сред тълпата и се изправи пред капитана, опряла месести длани на хълбоците си.
— Казвам се Тайела — оповести тя с ясен и плътен глас. — Аз ръководя Килнат.
В погледа ѝ личеше предизвикателство. Тогава, за удивление на Кенит, очите ѝ неочаквано се наляха със сълзи. Те се плъзнаха по бузите, а жената продължи, неочаквано задавена:
— И искам да ви кажа, че всичко тук е ваше, стига да поискате. Всичко. По всяко време. Защото вие ни доведохте наши братя и сестри, които смятахме, че никога повече няма да видим.
Довери се на късмета си. Той отвърна на усмивката ѝ и с най-галантния си жест (и искрено съжаление за загубата на скъпата дантела) предложи кърпичка. Жената я прие с плах жест.
— Откъде знаехте? — запита тя. — Как сте разбрали? Ние бяхме удивени.
— Имам си своите начини — увери я той. Кенит не разбираше какво е било онова, което е трябвало да знае. Но той не попита. И дори не трепна, когато месестата ѝ лапа се стовари върху рамото му в жест, който трябваше да представлява приветствие.
— Пригответе нова маса и сложете от най-доброто. Направете път на капитан Кенит! Благословен да е мъжът, който спаси нашите близки и съседи от робовладелците и ги доведе тук, за да се присъединят към нашия нов живот. Благословен да бъде!
Струпаните го поведоха напред, за да го разположат пред лепкава маса, която побързаха да отрупат с печена риба и някакви сладкиши от кореново брашно. Кофа със супа от миди, подправена с морска трева, довършваше пиршеството. Тайела лично се зае да му прислужва: тя му наля дървена паница плодово вино, вероятно единственото вино в цялото село. И най-доброто, с което разполагаха. Капитанът отпи глътка и успя да не потръпне. От своя страна Тайела очевидно не споделяше тази нетърпимост, защото личеше, че е погълнала значително количество от въпросната течност.
Пиратът сметна за най-дипломатично да отпива от виното си и учтиво да изслушва историята на това селище. Той почти не погледна към Соркор, когато помощникът се присъедини към тях. Морският вълк изглеждаше някак смирен, притихнал. С отвратено удивление Кенит установи, че заместникът му носи на ръце белязаното бебоче. Самата майка също се навърташе наблизо.
Тайела стана от мястото си, за да се покатери върху масата и да се обърне към събраните.
— Преди дванадесет дълги години — заразказва тя — ние бяхме доведени тук. Оковани. Болни. Полумъртви бяха някои от нас. Океанът ни благослови с ураганна буря. Той тласна кораба право през този канал, където никой робовладелец не бе стъпвал и няма да стъпи, и го вряза в брега. Сътресенията на бурята потрошиха множество неща от кораба. Включително и скоба, придържала цял низ от окови. Дори и с вързани ръце и крака ние успяхме да убием калсидските негодници. И да освободим другарите си. И да превърнем това място в свой дом. То не блести с величие, не, но за оногова, който е лежал в трюма на робски кораб, всяко друго място е самият Рай на Са. Ние се установихме тук, научихме се да ловим риба, след време дори навлязохме в открито море, за да съобщим на други, че сме тук. Но знаехме, че никога не ще можем да се приберем. Нашите близки, нашето село бяха изгубени за нас завинаги. — Тя неочаквано се обърна и посочи към Кенит. — Докато вие не ни ги доведохте.
Смаян, Кенит изчакваше жената да опустоши носната му кърпичка с още сълзи.