— Преди дванадесет години — най-сетне каза тя, — когато те дойдоха да ни отведат, защото не можехме да платим данъците на сатрапа, аз се сражавах с тях. Те убиха съпруга ми и ме отведоха, но дъщеричката ми успя да избяга. Аз бях решила, че никога няма да я видя повече. Нито внуците си. — С привързан жест жената посочи към Соркор и малкия едноименник. Още сълзи я задавиха.
Тъй като този път тя не се успокои веднага, към повествованието ѝ се присъединиха други гласове. По някакво удивително съвпадение повечето от робите на борда на Сполука бяха родом от същото село като основоположниците на Килнат. Но никой не смяташе, че е съвпадение. Всички, дори мрачният Соркор, смятаха, че Кенит е разгадал това и е решил да доведе освободените роби тук, за да ги събере отново с техните близки и съседи. В действителност това не беше така. Но Кенит знаеше, че това не е обикновено съвпадение, а проява на нещо далеч по-могъщо.
Проява на чистия късмет. На неговия късмет. Късмет, който изискваше доверие, а не съмнение. Капитанът небрежно поглади талисмана върху китката си. Нима той щеше да наскърби тази му проява, като се отнесе презрително към шанса си? Не, разбира се. Подобен късмет изискваше достоен ползвател. И Кенит реши, че се осмелява. Срамежливо, смирено, той се обърна към Тайела:
— Хората ми казаха ли ти за пророчеството, което ми разкриха Чуждите?
Жената го погледна удивено. Тя усети, че предстои нещо значимо. Около двамата се разгърнаха концентрични кръгове мълчание. Всички погледи се насочиха към капитана.
— Чувала съм неща — предпазливо каза тя.
Кенит сведе очи в привидно смущение. С дълбок и тих глас той каза:
— Тук то започва.
Подир това капитанът си пое дълбок дъх и повтори думите из самата си същина, вложил силата на дробовете си.
— Тук то започва! — обяви той. И се постара да звучи като човек, даряващ другите с голяма почит.
Опитът му проработи. Навсякъде около него заблестяха насълзени очи. Тайела смаяно поклати глава.
— Но какво бихме могли да ви предложим ние? — промълви тя, едва ли не съкрушено. — Ние сме почти нищожно село. Нямаме нивя, които да обработваме, нито имения. Как може един крал да започне пътя си тук?
Кенит напои гласа си с мекота.
— Аз започвам тъй, както ми е отредено. С кораб, който аз плених за вас. С екипаж, който аз обучавах за вас. Вземете кораба. Ще оставя Рафо, за да продължи той да ви напътства в привичките на Гарвановия стяг. Вземайте каквото желаете от онези, които минат край вас, и го превърнете в своя собственост. Спомнете си как сатрапът е взел всичко от вас. Не се срамувайте да възвърнете благоденствието си от джамаилските прекупвачи, които той глези с изсмуканата от вас кръв. — Пиратът хвърли кос поглед към сияещите очи на заместника си и бе споходен от допълнително вдъхновение. — От вас ще искам само едно. Не позволявайте нито един робски кораб да премине безнаказано. Изпратете робовладелците при змиите, които ще ги приветстват, а плаващите им затвори отвеждайте тук. От всички товари, намиращи се на борда на тези кораби, Килнат ще има правото да задържа половината! — Тези си думи Кенит повтори високо, за да се убеди, че всички са разбрали щедростта му. — Останалото съхранявайте. Соркор и аз ще ви посетим отново преди края на годината, за да проверим делата ви и да ви научим как да извличате най-голяма печалба от плячката си.
С кисела и доверчива усмивка той повдигна дървената си купичка.
— Сега да вдигнем един стипчив тост! За сладостните и скъпите неща, които ни предстоят!
Като един, те изразиха одобрението си. Тайела дори не осъзнаваше, че контролът над селото ѝ току-що е бил отнет. Очите ѝ сияеха досущ като погледите на останалите; тя повдигаше своята купичка също тъй високо. Дори мрачният Соркор се присъедини към веселието, когато името му бе скандирано. Този рязък триумф проникваше дълбоко и удивително в душата на Кенит. Погледът му срещна боготворящите очи на помощника му — съдържащата се в тях почит показваше, че положението на неговия заместник отново е сигурно. Това позволи на Кенит да се усмихне искрено към заместника си и дори към бебето, което Соркор все така държеше. Капитанът едва не се изсмя, наместил и последното парче от пъзела: Соркор вярваше, че Кенит му е отдал чест. Че Кенит е наредил именуването на бебето като израз на почит към него. Този път капитанът не попречи на усмивката си, а отново повдигна купата си и с разтуптяно сърце изчака утихването на суматохата. Когато местните се успокоиха, капитанът изрече с измамно мек глас:
— Следвайте насоките ми — посъветва ги той. — Следвате ли ги, те ще ви отведат до мир и просперитет!