За един ужасяващ миг Кефрия си припомни раждането на третото си дете. Или по-скоро третия път, в който тя легна да ражда, защото никакво дете не се появи в края на онази дълга бременност, последвана от остри мъки. Не дете, а някакво създание, което майка ѝ дори не ѝ бе позволила да види или подържи; нещо, което се бе мятало, съскало и ръмжало по време на изнасянето си от стаята. По това време Кайл се беше намирал в открито море. У дома бе присъствал само баща ѝ; нему се бе паднало да погребе проявата на онова невидимо бреме, неизменно надвиснало над Търговците от Бингтаун. Подир това никой не бе отварял дума за злощастната бременност. Дори Кайл след завръщането си не бе казал нищо при вида на празната люлка, а бе приел случилото се и се бе отнасял към нея с голяма нежност. Само веднъж той бе споменал мъртвороденото. Може би той наистина вярваше в това. Кайл не принадлежеше към Търговските родове; може би той не вярваше в цената, която трябваше да бъде платена.
Може би той не осъзнаваше пълния смисъл на сродяването си с Търговско семейство. Навярно той не осъзнаваше, че те защитаваха и извличаха печалба от Дъждовната река и всичко, което донасяха водите ѝ.
За частица от мига тя видя съпруга си като непознат и, може би, заплаха. Не някаква злонамерена заплаха, а част от буря или огромна вълна. Тези прояви, макар и бездушни, пак унищожаваха и заливаха всичко по пътя си.
— Кайл е добър човек — обърна се тя към майка си. Ала Роника бе напуснала трапезарията безшумно; Кефрините думи заглъхнаха безжизнено сред безразличния въздух.
Глава петнадесета
Преговори
— Вдигаме котва утре сутринта.
Торг дори не си правеше труда да прикрива удоволствието, което му доставяше настоящата му роля.
Уинтроу не отмести поглед от работата си. Тези думи не бяха заповед или въпрос. От него не се изискваше отговор.
— Да, ще отплаваме. Дълго време няма да виждаш Бингтаун. Предстои ни да спрем в седем пристанища, преди да стигнем Джамаилия. Първите три се намират в Калсид. Там ще се отървем от ядките. Щях да му кажа, че в Бингтаун те няма да се продадат, но пък никой не ме е питал. — Торг раздвижи рамене и се усмихна самодоволно. Изглежда той смяташе, че неправилното решение на капитана доказва неговата собствена мъдрост. Уинтроу не виждаше подобна връзка. — Капитанът ще натрупа още малко пари, за да има повече за роби в Джамаилия. Здравата ще се натоварим с тях, момче. — Той облиза устни. — Това е нещо, което очаквам с нетърпение, особено след като той ще се вслушва в съвета ми, когато достигнем столицата. Това е пазар, който ми е познат. И още как. Още на пръв поглед познавам качеството. Нищо чудно дори да изнамеря някое и друго кльощаво момиченце, да му се радваш. Какво мислиш за това, хлапенце?
На въпросите трябваше да се отговаря, освен ако човек не искаше да си спечели ботуш в кръста.
— Мисля, че робството е неморално и незаконно. И че не е подобаващо ние с тебе да обсъждаме плановете на капитана.
И по време на отговора си Уинтроу не повдигна очи. В момента той се занимаваше с купчина стари въжета, които трябваше да разплете, да отдели все още здравите, а останалото да сведе до нишки, които или да бъдат сплетени отново, или да бъдат използвани за уплътнение. Ръцете му бяха станали груби като конопените влакна, с които работеше. Трудно можеше да се повярва, че доскоро това са били ръцете на творец. От другата страна на носовата палуба седеше Майлд, съсредоточен над собствената си купчина въжета. Уинтроу му завиждаше заради лекотата, с която младият моряк работеше. Достатъчно беше Майлд да вземе едно въже и да го разклати, за да може то да се разтегне до обичайната си дължина, без възли. При Уинтроу въжетата винаги се противяха и проявяваха собствено мнение.
— Нещо май сме в хапливо настроение?
Тежкият ботуш на Торг го сръга болезнено. Гърбът на Уинтроу все още го болеше от предишния ритник.
— Съвсем не — автоматично отвърна Уинтроу. В някои случаи бе по-лесно просто да проявява покорство. В началото, непосредствено след като баща му го беше поверил на грижите на този скот, юношата се бе опитал да разговаря с Торг като с друго мислещо същество. Но бързо бе разбрал, че вторият помощник приема за подигравка всичко онова, което не разбира, и че на обясненията той гледа като на жалки извинения. Колкото по-малко думи, толкова по-малко синини. Дори и ако това означаваше да проявява съгласие с твърдения, на които обичайно би се възпротивил. Той се опитваше да не гледа на това като на удар срещу достойнството и морала си. Оцеляване, казваше си той. Обикновено оцеляване, предхождащо възможността за бягство.