Уинтроу направи опит да запази достойнството си:
— Ако той ме накара да се държа по такъв начин, значи той печели. Не разбираш ли?
— Не. Виждам единствено, че ти толкова се страхуваш от боя, че дори отказваш да признаеш страха си. Също като с ризата ти онзи ден, когато Торг я окачи на мачтата, за да ти се подиграе. Ти трябваше да знаеш, че трябва да си я вземеш сам, вместо да чакаш да бъдеш принуден. Това те накара да изгубиш два пъти.
— Не виждам как съм изгубил. Това беше злобна шега, недостойна шега — тихо отвърна Уинтроу.
За момент Майлд изгуби търпение.
— Ето пак. Точно това ме влудява. Ти знаеш какво имам предвид, но се опитваш да говориш за него по съвсем различен начин. Не става дума за това, че нещо е недостойно. Става дума за теб и Торг. Единственият начин ти да спечелиш тогава беше да се престориш, че не те е грижа за смеха им и просто да се изкатериш по мачтата. Вместо това гърбът ти изгоря от слънцето, докато ти се правеше на въздигнат непукист.
Липсата на отговор видимо раздразни Майлд. Той си пое дъх и продължи.
— Наистина ли не разбираш? Най-лошото беше, когато той те принуди да се катериш по мачтата пред него. Тогава ти наистина изгуби. Сега целият екипаж те смята за безгръбначен. За страхливец. — Майлд отвратено поклати глава. — Достатъчно лошо е, че приличаш на малко дете. Трябва ли и да се държиш като малко дете?
Морякът се изправи и се отдалечи, а Уинтроу остана загледан във въжетата. Думите на другото момче го бяха засегнали повече, отколкото му се искаше да признае. То бе изтъкнало, недвусмислено, че Уинтроу вече е част от различен свят. Двамата с Майлд вероятно споделяха една и съща възраст, но другият бе подел този занаят по свой избор, преди три години. Сега той беше истински моряк, а с идването на Уинтроу бе престанал да бъде юнга. И без това Майлд вече приличаше на мъж, мускулест и жилав. И с една глава по-висок от Уинтроу. А косъмчетата по бузите му бяха започнали да се превръщат в истинска брада. Уинтроу знаеше, че няма вина за начина, по който изглежда: той не би могъл да промени слабоватото си тяло и незрелия си вид дори и да ги смяташе за недостатъци. Но по някакъв начин в манастира животът му бе протичал по-лесно. Там всички бяха следвали мнението, че всеки расте според собствено темпо.
Са’Греб винаги щеше да си остане нисък, а късите и набити крайници биха се превърнали в неизчерпаем източник на вдъхновение за присмехулници, ако той беше останал в родното си село. Ала в манастира той бе уважаван заради стиховете, които пишеше. Никой не го определяше като недоразвит, той си беше просто Са’Греб. А онези злобни номера, които бяха ежедневие на борда на този кораб, изобщо не биха били очаквани или толерирани там. По-малките обичаха да се закачат помежду си, но онези, склонни да проявяват жестокост, бързо биваха отпращани обратно при родителите си. Подобни качества нямаха място сред свещенослужителите на Са.
Манастирът му липсваше толкова много…
Уинтроу положи усилие да прогони внезапно изострилата се мъка, преди тя да е успяла да накара очите му да прокапят. Той не биваше да плаче на борда; не биваше да позволява на останалите да виждат подобна проява на слабост. По свой си начин Майлд беше прав. Уинтроу оставаше пленен на борда на Вивачия: или до момента, в който успее да избяга, или до навършването на петнадесетата си година. Какво би го посъветвал Берандол в такава ситуация? Лесен въпрос — да се опита да използва колкото се може по-ползотворно времето си тук. Щом от него се изискваше да бъде моряк, следователно би било по-разумно да се приспособи към задълженията си колкото се може по-скоро. А щом като щеше да бъде принуден да съжителства с този екипаж за… за известно време… юношата трябваше да започне да печели съюзници.
Би помогнало, разсъждаваше той, притежаването на дори смътна представа за начина, по който някой би могъл да се сприятели с връстници, с които няма нищо общо. Той взе захабено парче въже и започна да го разплита, все така замислен за същото. Зад него Вивачия изрече тихо:
— Според мен в думите ти имаше смисъл.
Прекрасно. Бездушен дървен кораб, съживен от сила, за която дори не беше сигурно, че принадлежи на Са, намираше казаното от Уинтроу за вдъхновяващо. Той потисна недостойната мисъл почти веднага щом я усети. Но не и преди да долови болезненото потръпване на кораба. Та нима току-що той не си бе казвал, че се нуждае от съюзници? А ето че нападаше единствения си истински съюзник.
— Прости ми — тихо каза юношата. Той знаеше, че не е необходимо да говори високо. — В същината на човеците е склонността да разпространяваме болката си. Сякаш бихме могли да се отървем от нея, като я причиним другиму.