— Виждала съм тази склонност и преди — съгласи се Вивачия. — Ти не си сам в горчилката си. Целият екипаж е смутен. Почти никой на борда не се чувства удовлетворен от жребия си.
Уинтроу кимна.
— Случиха се прекалено много промени, прекалено бързо. Твърде много хора бяха освободени, други получиха по-малки заплати заради възрастта си. Прекалено много нови лица на борда, които още не са намерили мястото си. Ще измине време, преди всички да се почувстват като част от един екипаж.
— Ако изобщо това се случи — огорчено каза Вивачия. — На борда моряците са разделени на стария екипаж на Вестрит, хората на Кайл и новодошлите. Тъй мислят те за себе си, и тъй се държат. Чувствам се… разделена. Трудно е да се доверя, да се отпусна и да дам контрол на… капитана.
Тя се поколеба при последните си думи. Изглеждаше, че самата тя все още не смята Кайл за пасващ в тази позиция.
Уинтроу отново кимна, този път мълчаливо. Той също бе усетил напрежението. Някои от хората, освободени от Кайл, бяха проявили язвителност; поне двама други бяха напуснали доброволно. Последното напрежение бе избухнало, когато Кайл бе поискал от един възрастен моряк от напускащите да му върне златната обица, която капитан Вестрит му дал за службата му на борда. Обицата бе оформена в подобие на фигурата на носа на кораба и показваше, че приносителят ѝ е ценен член на екипажа. Възрастният моряк бе предпочел да я захвърли в морето, отколкото да я предаде на Кайл. Подир това той се бе отдалечил по кея, преметнал торбата си над костеливо рамо. Уинтроу бе усетил, че старецът няма къде да иде; за него щеше да бъде трудно да се докаже на борда на нов кораб, където би му се наложило да се съревновава с млади и ловки моряци.
— В действителност той не я хвърли в морето — съвсем тихо промълви Вивачия.
Любопитството на Уинтроу веднага припламна.
— Така ли? Откъде знаеш? — Той се надигна, приближи се до перилото и надникна към фигурата. Тя му се усмихна.
— Защото същата вечер той се върна и ми я даде. Той каза, че след като сме били заедно толкова дълго и не можел да умре на палубата ми, искал да притежавам поне знак за изслужените от него години.
Уинтроу се оказа разчувстван. Възрастният моряк бе дал на кораба ценно бижу от чисто злато. Бе го дал доброволно.
— А ти какво направи с него?
За момент тя изглеждаше смутена.
— Аз не знаех какво да правя с украшението. Но той ми каза да го погълна. Каза ми, че много от живите кораби правели това. Не често, но със символи, които са от голямо значение. Така корабите носят със себе си спомена за човека, който им го е дал. — Тя се усмихна в отговор на удивлението му. — И аз го сторих. Не беше трудно, макар усещането да беше чудато. То продължава да ме съпътства. Но ми се струва, че съм постъпила правилно.
— Сигурен съм, че е било така — отвърна Уинтроу. И се почуди на увереността си.
Вечерният ветрец бе приветстван след задухата на деня. Дори обикновените кораби изглеждаха сякаш разговарят в тихото си проскърцване край кейовете. Небето беше ясно и обещаваше хубаво време и през следващия ден.
Алтея мълчаливо стоеше в сянката на Вивачия и изчакваше. Нима тя не си беше изгубила ума: да си постави невъзможна цел и подир това да се осланя на едни изречени в гняв думи като път към нея? Но с какво друго разполагаше тя? С нищо. Единствено с импулсивната клетва на Кайл и с чувството за справедливост на своя племенник. Само идиот би смятал, че тези неща са достатъчни. Майка ѝ се бе опитала да я намери чрез Вивачия; може би това означаваше, че у дома тя има съюзник. Може би, но Алтея не можеше да се осланя на това.
Тя допря длан до сребристия корпус на кораба.
— Моля те, Са — изрече тя, но други думи не последваха. Тя рядко се молеше. Не беше типично за нея да разчита на други за онова, което иска. Дали Великата майка изобщо щеше да чуе думите на човек, който обичайно не ѝ обръщаше внимание? Тогава тя почувства топлото приветствие на Вивачия да се разлива сред дланта ѝ. Дали в действителност девойката се молеше на Са? Може би, подобно на повечето моряци, тя вярваше в кораба си повече, отколкото в някакво провидение.
— Той идва — прошепна ѝ Вивачия.
Алтея прекрачи в по-дълбоките сенки и зачака.
Тя ненавиждаше необходимостта да се промъква по такъв начин, за да разговаря с кораба си. Но това беше единствената ѝ надежда да успее. Алтея бе сигурна, че ако Кайл узнае за плановете ѝ, той ще направи всичко по силите си, за да ѝ попречи. А ето че тя възнамеряваше да сподели тези си планове с Уинтроу, единствено въз основа на един споделен между двамата поглед. За частица от мига младата жена бе зърнала бащиното разбиране за чест в очите на момчето. Сега тя възнамеряваше да заложи всичко на тази си интуиция.