— Аз ще се тревожа за това — с треперещ глас каза тя. Облекчението се вливаше в нея. Тя вече разполагаше с един свидетел, на когото можеше да разчита. Тя не му обясни за Съвета на Търговците и влиянието му, защото бе разкрила достатъчна част от тайната си и нямаше намерение да го обременява допълнително. — Стига да зная, че ще потвърдиш истината, имам надежда.
Уинтроу не каза нищо. Известно време Алтея също остана мълчалива, отпуснала ръце върху кораба си. Чрез Вивачия тя почти можеше да почувства момчето. Мъката и самотата му.
— Утре ние вдигаме котва — каза накрая то. В гласа му нямаше радост.
— Завиждам ти — каза Алтея.
— Зная. Иска ми се да можеше да се разменим.
— И на мен ми се иска да беше тъй просто. — Младата жена се опита да прогони завистта си. — Уинтроу, довери се на Вивачия. Тя ще се грижи за теб, ти също се грижи за нея. Разчитам на двама ви да се пазите взаимно.
В собствения си глас тя долови онова звучене на загрижена роднина, което винаги бе ненавиждала като малка. Затова Алтея продължи с тона на обикновен съвет:
— Вярвам, че ти ще обикнеш този живот и този кораб. Това е в кръвта ти. Ако това действително стане… — Следващите думи бяха по-трудни за изричане. — Ако това действително стане, когато аз застана начело, ще се уверя, че за теб винаги ще се намира място на борда му. Това ти обещавам аз.
— Съмнявам се, че някога ще поискам от теб да спазиш обещанието си. Не че не харесвам кораба, просто не бих могъл да си представя…
— С кого говориш, момче? — попита Торг. Тежките му стъпки започнаха да кънтят по палубата; Алтея отново се сля със сянката на кораба и затаи дъх. Уинтроу нямаше да излъже Торг. Тя вече знаеше тази му особеност. Тя не можеше да остане скрита и да позволи момчето да бъде пребито заради нея. Но и не можеше да рискува да бъде заловена.
— Вярвам, че това е моето време с Уинтроу — остро отвърна Вивачия. — С кого смяташ, че разговаря?
— Долу да не се е скрил някой? — продължи Торг. Рошавата му глава изникна над перилото, ала извивката на корпуса и дълбоките сенки предпазваха Алтея.
— Защо не си завлечеш тлъстия задник и не провериш лично? — злобно попита Вивачия. Алтея долови как Уинтроу удивено си поема дъх. Самата тя едва се сдържаше да не прихне. Вивачия бе прозвучала досущ като наперения Майлд.
— Може пък да сторя точно това.
— Само внимавай да не се спънеш — любезно го посъветва фигурата. — Би било срамота, ако ти паднеш зад борда и се удавиш в пристанището.
Спокойното поклащане на живия кораб внезапно се усили. В този момент незрялото ѝ подмятане придоби по-тъмен оттенък, от който Алтея я побиха тръпки.
— Дяволски кораб! — просъска Торг. — Ти не ме плашиш. Сега ще видя кой е долу.
Алтея отново чу кънтенето на стъпките му, но не можа да определи дали той се отправя към дъсчения мост, или се отдалечава от фигурата на носа.
— Върви! — просъска ѝ Вивачия.
— На добър час. В сърцето си ще бъда с теб.
Тези думи Алтея промълви съвсем тихо, но знаеше, че корабът чува мислите ѝ. Тя се отдели от Вивачия и се отдалечи сред гъстите сенки.
— Нека Са закриля и двама ви и да ви пази от самите вас — промърмори тя. Този път знаеше, че е изрекла истинска молитва.
Роника Вестрит изчакваше сама в кухнята. Нощта вече се беше спуснала, стържеха щурци, звездите проблясваха сред листата. Скоро гонгът в края на полето щеше да отекне. Тази мисъл изпълни стомаха ѝ с пеперуди. Не. С молци. Молците бяха по-подходящи за нощта и за срещата, която ѝ предстоеше.
Тя бе освободила прислугата за тази нощ, а на Рейч бе изтъкнала, че желае да остане сама. В последно време робинята не се отделяше от нея. Кефрия я бе впрегнала да учи Малта да танцува, да държи ветрило и дори как да разговаря с мъжете. Роника се дразнеше от мисълта, че внучката ѝ получава подобни уроци от една непозната, но освен това разбираше, че в последно време Кефрия и Малта не се спогаждат особено. До този момент тя не знаеше в какво точно се изчерпва спорът им. И горещо се надяваше, че няма да ѝ се наложи да узнава. Възрастната жена си имаше достатъчно проблеми, истински и сериозни проблеми. Поне Малта създаваше работа на Рейч. През по-голямата част от времето.
Вече два пъти Давад бе загатвал, че би искал да си получи робинята обратно. И двата пъти Кефрия бе започвала да му благодари горещо за помощта на Рейч, като същевременно бе добавяла, че не могла да си представи какво би правила без нея. В такава ситуация за Давад не бе оставал начин, по който той да си я поиска обратно. Но тази тактика не можеше да носи успех вечно. Какво щяха да правят те, когато тя престанеше да носи полза? Да купят младата жена? Самите те да се превърнат в робовладелци? Роника намираше тази мисъл за отвратителна. А същевременно беше тъй дразнещо, че клетата жена толкова се е привързала към нея. В моментите, когато не изпълняваше някакво възложение, Рейч неизменно оставаше да се навърта пред стаята, в която в дадения момент се намираше Роника, за да предложи услугите си. Хубаво би било младата жена да намери някакъв живот за себе си. Живот, който да замени отнетия ѝ от робството.