Разнесе се звънът на гонг, смекчен от далечината.
Роника се надигна неспокойно и обиколи кухнята, преди да се върне пред масата, подредена лично от нея. Две високи бели свещи от най-скъп пчелен восък изчакваха над плота. Най-добрият порцелан и най-скъпите прибори красяха дебела кремава покривка. Вкусни сладкиши, умело опушени стриди и пресни билки в горчив сос. И бутилка отлежало вино. Великолепието на храната целеше да изтъкне уважението, което Роника изпитваше към гостенката си, а тайнствеността и кухнята трябваше да напомнят за старите съглашения за взаимна защита.
Старицата нервно докосна сребърните лъжици в символично наместване. Това беше глупаво. Не за първи път тя приемаше делегат от Дъждовните Търговци. Те бяха пристигали два пъти годишно — докато Ефрън беше жив. Това щеше да бъде първият път след смъртта му. И първият път, в който тя нямаше да може да представи цялата дължима сума.
В малкото, но тежко ковчеже със злато липсваха две мерки. Две мерки. Роника възнамеряваше да признае сама, изпреварвайки смущаващите въпроси. Да признае и да предложи компенсация при следващото плащане. Какво друго би могла да стори тя? Същото важеше и за делегата. Частичното плащане бе за предпочитане пред нищото. А заселниците в Дъждовните земи се нуждаеха от златото ѝ повече от всичко друго, което тя би могла да им предложи. Поне така се надяваше тя.
Макар да очакваше посещението, тя пак се сепна, когато на вратата се почука.
— Добре дошла! — възкликна тя, без да се отправя към вратата. Вместо това старицата угаси свещите, осветявали стаята. Тя остави само една, за да прелее от пламъка ѝ върху двете восъчни свещи върху масата. Накрая Роника ги покри с декоративни капачета от кован месинг. Сега помещението бе осветено от мътни петна с листна форма. Роника кимна удовлетворено и едва сега се отправи да отвори. — Приветствам те в дома си. Нека той бъде и твой.
Думите бяха формалност, но гласът на Роника ги бе изрекъл с неподправено чувство.
— Благодаря ти — отвърна посетителката. Едновременно с влизането си тя кимна одобрително към посрещналата я обстановка. Тя свали ръкавиците си от мека кожа, подаде ги на Роника и свали качулката, до момента укривала лицето и косата ѝ. Домакинята се загледа в очите ѝ, без да позволява на лицето си да трепне.
— Пътуването ти сигурно е било уморително. Би ли желала да се подкрепиш?
— С радост — отвърна гостенката.
Двете жени се поклониха една на друга.
— Аз, Роника Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, те приветствам в дома и на трапезата си. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.
— Аз, Каоулн Фестрю, от Дъждовния Търговски род Фестрю, приемам гостоприемството ти. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовната земя; не е забравена и нашата спогодба, касаеща живия кораб Вивачия, дело на нашите два рода.
Жените се изправиха и гостенката се престори, че въздъхва облекчено заради приключилите формалности. От своя страна Роника се радваше на тази повтаряща се церемония. Без нея тя никога не би разпознала Каоулн.
— Подредила си прекрасна трапеза, Роника. Макар че през всички тези години никога не е било различно.
— Благодаря ти, Каоулн. — Роника се поколеба, но все пак зададе въпроса: премълчаването му би било по-обидно. — Тази година очаквах Нелин.
— Дъщеря ми вече не е сред живите — тихо каза Каоулн.
— Съжалявам да го чуя. — Състраданието на Роника бе искрено.
— Дъждовните земи са жестоки към жените. Макар че и към мъжете не са по-мили.
— Да надживееш детето си… Няма по-голяма мъка от тази.