— Така е. И все пак тя ни дари с три деца, преди да почине. Тя ще бъде помнена и почитана дълго.
Роника бавно кимна. Нелин бе единствената дъщеря. Повечето жени от Дъждовните земи се считаха за щастливи, ако родяха едно дете, което оживееше. Оставилата след себе си три деца Нелин със сигурност щеше да бъде почитана дълго.
— Заради нея бях приготвила вино — промълви Роника. — Спомням си, че ти предпочиташе чай. Сега ще сложа вода да кипне, а виното ще ти приготвя за подарък.
— Не бих искала да ти създавам проблеми.
— Нищо подобно. Нека всички, които пият от него, почетат паметта на Нелин. Тя много обичаше вино.
Неочаквано Каоулн сведе глава. Торбестите израстъци върху лицето ѝ се разлюляха, но те не попречиха на Роника да зърне сълзите, заблестели във виолетовите очи на другата жена. Гостенката поклати глава и въздъхна тежко.
— За толкова много хора, Роника, формалностите са нещо, което трябва да бъде претупано. Приветствието е пресилено, гостоприемството — фалшиво. Но още от самото начало, в което ти стана Вестрит и започна да домакинстваш, ти винаги си ни карала да се чувстваме наистина приветствани. Как бих могла да ти се отблагодаря?
Някоя друга жена би се изкушила да използва точно този момент, за да съобщи на Каоулн, че златото е по-малко. Някоя друга жена може би не би вярвала в светостта на някогашните спогодби и споразумения. Но не и Роника.
— Не са нужни благодарности, защото аз не отдавам нищо повече от полагащото се — каза тя. И додаде, защото ѝ се стори, че това е прозвучало студено: — Дори и без спогодби и церемонии двете с теб бихме били приятелки.
— Аз също смятам така.
— Сега ще сложа чайника.
Роника се надигна и веднага се почувства по-добре в пристъпването към познатата си работа. Докато наливаше вода и раздухваше въглените, тя каза:
— Не ме чакай. Как ти се струват пушените стриди? Пак съм ги взела от Слек, както винаги, но от тази година той повери опушването на сина си. Самият той е много взискателен към момчето, но на мен ми се струва, че сега са дори още по-хубави.
Каоулн опита от стридите и се присъедини към мнението на домакинята си. Междувременно Роника кипна вода, отнесе чайника на масата и прибави чаши. На масата двете започнаха да говорят за общи неща, но разговорът им бързо премина към сериозни теми — напусналите ги близки, настъпващите лоши времена, покварата на настоящия сатрап и процъфтяващата търговия с роби, която може би е свързана с облагането на продажбите им. Двете дълго си припомняха за роднините си, дълго обсъждаха Вивачия и съживяването ѝ — сякаш корабът бе тяхна внучка. Те тихо обсъдиха и прилива на нови жители в Бингтаун, земите, придобивани от новодошлите, и усилията им да си осигурят гласове в Съвета на Бингтаун. Последното застрашаваше не само тукашните Търговци, а и старите им споразумения с Търговците от Дъждовните земи. Споразумения, които поддържаха и двете страни в безопасност.
За тези споразумения се говореше рядко, също както дишането и смъртта не са подходящи за обсъждане. Подобни неща са неизбежни и неизменно присъстващи. Това беше причината, поради която Каоулн не отваряше дума за начина, по който мъката е сбърчила лицето на Роника, посивила е косите ѝ, а кожата на лицето ѝ е дръпнала надолу, към увисващата шия. От своя страна домакинята не си позволяваше да се взира в люспестите образувания, които заплашваха зрението на Каоулн, нито към буците, които личаха сред редеещата коса. Добрината на приглушената светлина можеше да смекчи, но не и да скрие тези белези. Това бяха видими рани, които бяха част от идентичността на притежателите си.
И така двете продължаваха да се наслаждават на димящия чай и вкусната храна. Тежките сребърни прибори потракваха приятно върху порцелана, а навън летният ветрец разклащаше въздушните камбанки, за да прибави тихото им дрънчене. По време на храненето двете бяха съседки, провеждащи удовлетворяващ разговор сред вкусна храна. Това също беше част от споразумението. Напук на километрите и разликите, разделящи двете групи заселници, Търговците и от Бингтаун, и от Дъждовните земи винаги трябваше да помнят, че са пристигнали на Прокълнатите брегове едновременно: съдружници, другари и роднини. И щяха да останат такива.
По тази причина едва когато храната бе изядена, жените си поделяха последните чаши изстинал чай, а разговорът бе преминал в обичайното мълчание — едва тогава настъпи моментът за обсъждане на същинската цел на посещението. Каоулн бавно си пое дъх и поде формалния разговор. Още преди време бингтаунските Търговци бяха открили, че това е единственият начин за отделянето на работата от удоволствието. Промененият език не зачеркваше дружбата между двете жени, а целеше да изтъкне разбирането, че в работата важат други правила, които трябва да бъдат спазвани от всички. Това беше предпазна мярка в едно малко общество, в което приятели и близки бяха и хора, с които същевременно сключваха сделки.