Роника повдигна чашата си, но установи, че тя е празна. Вдовицата веднага се надигна.
— Да сложа ли още чай?
— Само ако ще кипне бързо — отговори Каоулн. — Нощта няма да ни чака, Роника. Сделката трябва да бъде приключена скоро. Не бих искала да напускам Бингтаун през деня. Тук има прекалено много невежи люде, които загърбват древните спогодби.
— Разбира се. — Роника побърза отново да заеме мястото си, покъртена. В прилив на моментно озлобление ѝ се прииска Кефрия да беше тук. По право голямата ѝ дъщеря трябваше да бъде тук; семейното богатство бе преминало под неин контрол. Нека тя се изправи пред нещо подобно. Нови тръпки плъзнаха по гърба на Роника при тази мисъл. Тя можеше да се досети за начина, по който Кефрия би се справила: дъщеря ѝ щеше да отстъпи преговорите на Кайл, който си нямаше и понятие от заложените неща. Той не бе запознат с древните спогодби; а дори и да беше, пак не би ги спазвал. Не, той щеше да гледа на това като на сделка. Той по нищо не се отличаваше от онези, които бяха започнали да презират Дъждовния народ и свеждаха съприкосновенията си с него единствено до делови начинания, без да осъзнават всичко онова, което Бингтаун дължеше на старите заселници. Кефрия би предала съдбата на цялата си фамилия на Кайл, който щеше да постъпи с въпросната съдба като със стока.
В мига, в който осъзна това, Роника престъпи една граница. Това не беше лесно, защото изискваше от нея да пожертва честта си. Но какво беше честта, сравнена със семейството и дадената дума? Щом трябваше да се прибягва до заблуди и лъжи, така да бъде. Тя не можеше да си спомни друг случай, в който с подобно спокойствие да е прибягвала до нещо, което винаги е смятала за неправилно. Но освен това тя не помнеше и друг случай, в който да се е озовавала в подобна отчаяна ситуация. За един мрачен момент душата ѝ копнееше за Ефрън, за мъжа, който винаги бе стоял зад нея и бе подкрепял решенията ѝ; който с доверието към нея я бе карал да изпитва вяра към себе си. Точно в този момент тя страшно се нуждаеше от подобна подкрепа.
Тя повдигна поглед и погледна в очите Каоулн.
— Ще ми дадеш ли отсрочка? — просто попита тя. И след момент колебание постави висок залог, за да изкуши другата. — Ако не се лъжа, следващата вноска трябва да бъде направена в средата на зимата.
Каоулн кимна.
— Ще ви дължа дванадесет мерки злато, това е обичайната вноска.
Жената отново кимна. Това беше един от номерата на Ефрън за сключването на сделка: да накараш другите да се съгласяват, да породиш последователност. Понякога това довеждаше до механично съгласие без задълбочено замисляне.
— Освен това ще дължа двете мерки злато, които не ми достигат днес, плюс още две мерки злато компенсация за сегашната ми невъзможност. — Роника полагаше усилия да запази гласа си спокоен и небрежен при изричането на огромната сума. Тя се усмихна към Каоулн.
Гостенката се усмихна в отговор.
— А ако не разполагаш с това, ще се върнем към първоначалното изплащане. Кръв или злато изплащат дълга. Тогава ще изпратиш дъщеря или внук на семейството ми.
За това Роника не можеше да спори. Това споразумение бе сключено преди много години, още от бабата на Ефрън. Никое Търговско семейство не би и помислило да се отрича от споразумение, сключено от предтеча. Кимването на вдовицата бе сковано, а изречените от нея думи бяха предпазливи, носещи силата на спогодба.
— Но ако разполагам с пълни шестнадесет мерки злато, ти ще ги приемеш.
Каоулн протегна ръката си в знак на съгласие. Бучките и брадавиците върху оголената ръка се допряха до десницата на Роника.
Подир това гостенката се изправи.
— За пореден път, Роника от бингтаунския род Вестрит, ти благодаря за сделката. И за гостоприемството.
— И за пореден път, Каоулн от Дъждовния род Фестрю, за мен беше удоволствие да те приема и да сключа сделка с теб. Род с род, кръв с кръв. Сега се сбогувам с теб до следващата ни среща.
— Род с род, кръв с кръв. На добър час.
Тази формална размяна сложи край на посещението. Каоулн отново си сложи наметалото и повдигна качулка. Само бледото виолетово сияние на погледа ѝ остана да наднича под сянката. Дантелен воал прикри и него.
Докато си слагаше широките ръкавици, тя наруши традицията и със сведен поглед каза:
— Това не би била тъй лоша орис, както си мислят мнозина, Роника. Всеки Вестрит, който стане част от рода ни, аз бих пазила, както пазя приятелството ни. Аз бях родена в Бингтаун. И макар да съм жена, при вида на която всеки тукашен мъж би потръпнал, трябва да знаеш, че аз не съм била нещастна. Аз имах съпруг, който ме ценеше, и добих дете, което ме дари с трима внуци. Жените, които остават в Бингтаун, плащат по-висока цена за гладката си кожа и очите и косите с нормален цвят. Ако всичко не се развие по начина, за който ти се надяваш, ако следващата зима аз отведа един твой близък… знай, че той ще бъде обичан и ценен… Не само защото идва от достойното потекло на Вестрит, а защото ще донесе свежа кръв сред народа ни.