Достатъчно глупав, за да си мисли, че тя е длъжна да му се подчинява. Дори и в случаите, когато тя осъзнаваше, че той греши; дори и в моментите, в които той не беше до нея. Това проникновение я разтърси. Защо тя не се бе сещала за това преди?
Може би Кайл усети, че този път е отишъл прекалено далеч. Той се извърна към нея, пресегна се над ледените завивки, за да помилва рамото ѝ.
— Ела — подкани я той. — Не се цупи. Това е последната ми нощ у дома. Довери ми се. Ако всичко се развие по план, ще мога да направя по-продължителна пауза преди следващото си отплаване. Ще мога да остана вкъщи за повече време и да се погрижа за цялото това бреме, което те притиска. За Малта, за Силдин, за кораба, за земите… Ще вложа всичко в ред и ще се грижа за делата ни по начина, по който е трябвало да бъдат ръководени от самото начало. Ти винаги си била срамежлива и стеснителна… Не биваше да изтъквам това като нещо, което би могла да промениш у себе си. Просто искам да знаеш, че осъзнавам колко усилия си полагала, за да поддържаш нещата въпреки това. Ако някой е виновен, то това съм аз, защото съм позволил тези проблеми да те тревожат толкова години.
Тя му позволи да я придърпа към себе си и да се унесе. Сега топлината му ѝ се струваше притискаща я тежест. Обещанията, с които Кайл бе искал да я увери, отекваха сред мислите ѝ под формата на заплаха.
Роника Вестрит отвори очи сред сенчеста спалня. Прозорецът беше открехнат; драпериите леко се поклащаха от диханието на нощния вятър. Вече и сънят ми е старчески, помисли си тя. Откъслечен и неспокоен, нито сън, нито бдение, нито почивка. Тя отново затвори очи. Може би това беше следствие от всички онези месеци край ложето на Ефрън, когато тя не се бе осмелявала да се унесе дълбоко и бе готова да се сепне при най-малкото раздвижване на съпруга си. Може би с течение на новата самота тя щеше да отвикне и отново да започне да спи дълбоко. Ала по някаква причина Роника се съмняваше в това.
— Майко.
Шепот, тих като позива на дух.
— Да, чедо. Тук съм.
Роника отвърна също тъй тихо, без да отваря очи. Тя познаваше тези гласове, спохождали я от години. Синовете ѝ все още я навестяваха, за да я позоват от мрака. Колкото и болезнени да бяха тези видения, тя нямаше да отвори очи и да ги прогони. Човек трябваше да пази утехите си, дори и ако те бяха осеяни с остри ръбове.
— Майко, дойдох да те помоля за помощ.
Роника бавно отвори очи.
— Алтея? — прошепна тя. Наистина ли отвън стоеше силует, прикриван от движещите се завеси? Или това беше поредната от нощните ѝ илюзии?
Нечия ръка отмести завесата. Алтея се облегна на перваза.
— Слава на Са, ти си добре!
Роника бързо се надигна от кревата, а Алтея се отдръпна.
— Ако повикаш Кайл, никога повече няма да ме видиш — предупреди тя с груб и тих глас.
Вдовицата се приближи до прозореца.
— Нямах никакво намерение да викам Кайл — прошепна тя. — Ела. Трябва да поговорим. Всичко се обърка. Нищо не тръгна по начина, по който трябваше да бъде.
— Това не е нищо ново — мрачно промърмори Алтея и отново се приближи до перваза. Роника се вгледа в очите ѝ, за момент различила оголена скръб. Подир това дъщеря ѝ отмести очи. — Майко… може би съм глупачка, задето ще те моля за нещо подобно. Но трябва да го сторя; трябва да зная, преди да започна. Спомняш ли си какво каза Кайл, когато… При последното ни хранене заедно?
Гласът на дъщеря ѝ бе странно настойчив.
Роника въздъхна тежко:
— Кайл каза страшно много неща. Повечето от които ми се иска да можех да забравя, ала те са се врязали в паметта ми. Кое от тях имаш предвид?
— Той се закле в Са, че ако дори един достоен капитан се застъпи за мен, той ще ми върне кораба. Спомняш ли си тези му думи?
— Спомням си ги — потвърди Роника. — Но се съмнявам, че той говореше сериозно в онзи момент. Това е типично за него, да изрича подобни неща в гнева си.
— Но си спомняш, че той е изрекъл тази клетва? — настояваше младата жена.
— Да. Да, спомням си, че той каза това. Алтея, трябва да обсъдим много по-важни неща. Моля те. Ела. Върни се у дома, трябва да…