— Аз видях — извика той към останалите, които все още се колебаеха. — Молкин е прав! Видях спомените му. Сега ние го изживяваме отново. Елате. Вървете.
От сянката изникна храна; плячка, която не се бореше и не плуваше, а се спускаше към дъното, за да бъде погълната от всички.
— Ние няма да умрем от глад — обърна се Молкин към следовниците си. — Нито ще ни се налага да забавяме пътуването си в дирене на храна. Захвърлете съмненията си и потърсете най-дълбоките си спомени. Следвайте.
Есен
Глава шестнадесета
Нови роли
Корабът се носеше сред вълните, повдигнал нос към измъченото небе в загатване на предстоящ полет. А дъждът беше почти достатъчно силен, за да понесе корпуса върху струите си, измествайки ролята на вълните. За един дълъг миг Алтея виждаше единствено небе. В следващия момент те политаха надолу, по дълъг склон от вода. Изглеждаше, че те ще се врежат във водата. Действително имаше струи зеленикава вода, покрили палубата. Сблъсъкът разтърси мачтата, а заедно с нея и рейката, към която Алтея се бе вкопчила. Пръстите ѝ, изгубили чувствителност, бяха започнали да се хлъзгат върху студеното и влажно платно. Тя сви крака около въжето и се вкопчи по-здраво. Корабът потръпна, надигна се от водата и се понесе към следващата водна планина.
— Мърдай! — Гласът долетя под нея. Застанал върху въжената стълба, Релър се взираше в нея, присвил очи заради вятъра и дъжда. — Проблем ли имаш, момче?
— Не. Слизам — подвикна тя. Измъчваха я и студ, и умора. Тя бе поспряла за момент, за да събере сили за спускането си. Останалите моряци отдавна бяха слезли.
В началото на нейното дежурство бяха изникнали признаци за буря. Капитанът веднага бе наредил платната да бъдат подготвени за свиване.
Първи се бе нахвърлил дъждът, последван от вятър, привидно наумил си да обрулва моряци. Екипажът едва бе приключил с настоящата заповед, когато бе пристигнала нова — да приберат два рифа от марсела, а всичко останало да свият.
Сякаш съзряла усилията им, бурята бе увеличила ожесточението си. Дежурните трябваше да пълзят сред въжетата като мравки. В един момент Алтея бе престанала да мисли и бе започнала да изпълнява нарежданията механично. Тя не бе забравила причината да се намира тук: ръцете ѝ сами събираха влажното платно и го пристягаха. Беше удивително на какво е способно тялото, дори и когато умът е вцепенен от умора и страх. Крайниците на Алтея се бяха превърнали в умело дресирани животни, които се стараеха да я удържат жива.
Тя слизаше бавно, както винаги последна. Останалите вече я бяха подминали и най-вероятно вече се намираха на палубата. Фактът, че Релър си бе направил труда да я попита дали е добре, го издаваше като по-загрижен от останалите. Алтея нямаше представа защо той я държи под око. Във всеки случай това я караше да се чувства едновременно благодарна и унизена.
При постъпването си на този кораб тя бе горяла от желание да се отличи. Беше се насилвала да върши повече, по-бързо и по-добре. Бе ѝ се струвало отлично отново да стъпи върху палуба. Монотонната и зле съхранявана храна, претъпканите и зловонни спални помещения, дори грубостта на останалите от екипажа — всички тези неща ѝ се бяха стрували приемливи през първите дни. Тя се намираше отново в открито море, вместо да бездейства, а в края на пътуването щеше да получи билет, с който да натрие носа на Кайл. Тя щеше да му покаже. Щеше да си върне кораба. И тя си бе наложила да опознае този нов съд колкото се може по-скоро.
Но желанието ѝ само по себе си не се оказа достатъчно. Липсата ѝ на опит беше допълнително утежнена от дребното ѝ тяло. Това беше ловен кораб, а не търговски съд. Целта на капитана не беше бързото пътуване между две точки, а следването на лъкатушещ курс в търсене на плячка. Съдът носеше далеч по-голям екипаж от полагащото се за мащабите му, защото се нуждаеше не само от хора, които да го поддържат, но и от работна ръка, която да лови, убива и обработва животинските трупове. По тази причина той беше претъпкан и далеч по-мръсен. Алтея не бе отрекла решителността си да се научи бързо и добре, ала решителността сама по себе си не можеше да я превърне в най-добрия моряк на борда на този превозвач на мърша. Смътно тя осъзнаваше, че значително е подобрила уменията и издръжливостта си от постъпването си на Жътвар. Освен това тя знаеше, че постигнатото до този момент не е достатъчно, за да я превърне в онова, което баща ѝ би нарекъл умно момче. Целеотдадеността ѝ бе преляла в отчаяние. Подир това тя бе изгубила дори това. Сега тя живееше ден за ден, съсредоточена единствено в непосредственото оцеляване. За друго не мислеше.