Тя беше едно от трите момчета на борда на китоловния кораб. Останалите двама, роднини на капитана, получаваха далеч по-леки задължения: те прислужваха в офицерската столова, което им позволяваше да се хранят с остатъците. И често помагаха на готвача. За това тя им завиждаше най-много: то означаваше, че двамата остават на закрито и на топло, край готварската печка. За Алтея оставаха най-неблагодарните задължения на един юнга. Почистването, изхвърлянето на кофи с катран и сланина, присъединяването към всички задачи, изискващи допълнителна ръка. Никога през живота си тя не беше работила толкова усилено.
Алтея остана вкопчена за мачтата още миг, за да изчака поредната вълна, разливаща се по дъските на палубата. Под закрилата на форпика тя започна да притичва от въже до въже. Това беше третият ден лошо време. Преди настоящата буря младата жена наивно бе вярвала, че времето няма да се влоши повече. Опитните моряци изглежда приемаха това за нещо обичайно за Външните води. Те проклинаха времето и се обръщаха към Са с настоявания да му сложи край, но тези им разговори неизменно прерастваха в истории за по-страховити бури, които те преживели на далеч по-лоши кораби.
— Хей, Ат! По-добре се размърдай, ако искаш да си изядеш порцията.
Думите на Релър съдържаха достатъчна заплаха, но въпреки това възрастният моряк остана на палубата, за да изчака Алтея. Двамата слязоха заедно и залостиха люка след себе си. Алтея поспря на стълбичката, за да изтръска водата от ръцете и лицето си и да я изстиска от косата си. Подир това тя отново заслиза.
Няколко месеца по-рано тя би определила трюма като студено, влажно и смрадливо място. Сега вътрешността на съда представляваше ако не дом, то поне убежище, където вятърът оставаше лишен от възможността да хвърля пръски в лицето ти. Жълтото сияние на фенера бе почти приветствано. Тя чуваше раздаването на храна — потракването на дървен черпак. И побърза да получи полагащата ѝ се порция.
На борда на Жътвар нямаше спални помещения. Всеки моряк си намираше местенце и го задържаше за себе си. По-хубавите места често трябваше да бъдат защитавани с помощта на пестници и псувни. Насред товарното помещение имаше кътче, което моряците бяха превърнали в нещо като убежище. Именно тук казанът с храна биваше донасян и дажбите биваха разливани в края на съответното дежурство. Нямаше маса, нито пейки, на които да се седне. Онези, които разполагаха със сандъчета, използваха тях за кресла. Останалите трябваше да се задоволят с голите дъски или с някоя от бъчвите за мас, на която да се облегнат. Съдовете за хранене бяха дървени тарелки, почиствани единствено с пръсти или с коричка хляб — когато имаше хляб. Сухарите присъстваха най-често в менюто, а в подобна буря имаше малка вероятност готвачът да се е опитвал да пече нещо.
Алтея трябваше да си проправи път сред прострени в символично сушене дрехи (за никакво изсъхване не можеше да става дума сред тази влага!). Младата жена съблече мушамата си, спечелена миналата седмица на комар, и я окачи на куката, която бе обявила за своя.
Предупреждението на Релър не бе представлявало празна заплаха. По време на приближаването ѝ той тъкмо си сипваше. И, подобно на всеки друг от екипажа, вземаше, без да се съобразява с останалите. Алтея грабна празна тарелка и нетърпеливо зачака реда си. Тя усети, че той се бави умишлено, че се опитва да я накара да се оплаче. Ала по трудния начин тя бе научила, че подобни дела са безсмислени. Всеки имаше право да удари един юнга. По-добре да запази мълчание и да вземе половин черпак супа, отколкото да се оплаче и да получи юмрук за вечеря.
Релър стоеше приведен над казана и изсипваше черпак подир черпак от плитката локва на дъното. Алтея преглътна и продължи да чака.
Когато Релър видя, че тя няма да се поддаде, той почти се усмихна. И каза:
— Оставил съм ти малко на дъното, момче. Обери казана и после го занеси обратно при готвача.
Алтея знаеше, че това е своеобразна проява на доброта: нищо не би му попречило да вземе всичко. И никой не би си направил труда да го укори. Тя бе повече от щастлива да отнесе казана до мястото си, за да го изпразни.
Като цяло нейното кътче беше сносно. Алтея бе напъхала скромните си принадлежности в място, където извивката на корпуса се срещаше с горната палуба. В това ъгълче беше почти невъзможно за човек да стои изправен, дори човек с нейния ръст, но мястото бе достатъчно, за да приюти хамака ѝ. Тя бе достатъчно дребна, за да се свива в него. Освен това мястото притежаваше преимуществото на сравнително спокойствие; никой не минаваше край нея с мокрите си дрехи.