Тя отнесе казана в ъгълчето си и се настани да се храни. С канчето си девойката събра остатъците и ги погълна. Гозбата не беше гореща — в действителност мазнината се бе събрала в парцалив слой — но пак бе по-топла от дъжда навън. А и мазнината имаше добър вкус.
Релър ѝ беше оставил малко и от гъстото. Късче картоф, ряпа или може би нещо, което е трябвало да представлява кнедла, но така и не се е доварило. Това не интересуваше Алтея. Пръстите ѝ пренесоха неопределеното късче право в устата ѝ. С парче сухар тя отопи казана.
Приключила с храненето, девойката бе връхлетяна от умора. Измъчваше я студена влага; всички кости я боляха. Повече от всичко тя копнееше да се омотае в одеялото си и да затвори очи. Но Релър ѝ бе заръчал да отнесе казана обратно. И тя нямаше намерение да отлага това възложение. Подобна постъпка би изглеждала отбягване на отговорностите. Съществуваше вероятност самият Релър да си затвори очите. Но ако не го стореше или ако готвачът се оплачеше, Алтея щеше да отнесе боя — нещо, което тя не можеше да си позволи. С тиха въздишка, по-скоро прозвучала като скимтене, тя се отдалечи от ъгълчето си, понесла казана.
Налагаше ѝ се отново да излезе на палубата, за да се добере до камбуза. Тя стори това на две притичвания, вкопчена в казана. Наложи ѝ се да рита и блъска по вратата, защото глупавият готвач я беше залостил. Когато най-накрая той благоволи да отвори, лицето му беше навъсено. Алтея безмълвно му подаде казана и се постара да не поглежда с копнеж към запалената печка. Онези, които се ползваха с благоволението на корабния кулинар, получаваха привилегията да останат достатъчно дълго, за да се постоплят. Наистина привилегированите имаха право да окачат риза или панталони там, за да изсъхнат бързо и изцяло. Но Алтея не се намираше сред любимците му. Готвачът ѝ направи знак да си върви веднага щом тя остави казана.
По време на обратния път тя не съумя да разчете времето си. Впоследствие щеше да вини за това готвача, подкопал съсредоточението ѝ с бързото си прогонване. Алтея смяташе, че ще успее да прекоси разстоянието на един път. Вместо това бе връхлетяна от усещането, че корабът се е хвърлил в цяла планина от вода. Отчаяните ѝ пръсти докоснаха въжето, към което тя се бе хвърлила, но не успяха да се обвият около него. Струите блъснаха краката ѝ и я повалиха по корем върху дъските. Алтея започна да се мята в стремежа си да се задържи върху палубата. Водата нахлуваше в очите и ноздрите ѝ; девойката не можеше нито да вижда, нито да изкрещи за помощ. Един миг по-късно, за нея цяла вечност, тя бе блъсната към въжетата на кораба. Рязкото съприкосновение захвърли пелена мрак пред очите ѝ и едва не ѝ откъсна ухото. За момент тя не можеше да стори нищо друго, освен да се държи за въжетата, все така лежаща по корем върху обливаната от вълни палуба. Вълните се стрелваха край нея в стремежа си да се върнат обратно в морето. Алтея оставаше вкопчена; тя усещаше обгръщащата я вода, но не можеше да събере достатъчно сили, за да повдигне глава и да си поеме дъх. И освен това осъзнаваше, че ако остане да изчаква, следващата вълна ще я порази. Не успееше ли да се надигне сега, никога нямаше да успее да го стори. И тя се опита да се надигне, ала краката не ѝ се подчиняваха.
Нечия ръка сграбчи тила ѝ и я издигна на колене.
— Ще задръстиш шпигатите! — възкликна отвратен глас. Алтея остана да виси в ръката му като удавено коте. Лицето ѝ отново бе обградено от въздух, макар и примесен с дъжд. Но преди да успее да го вдиша, тя трябваше да изплюе водата, навлязла в устата и в носа ѝ. — Дръж се! — изкрещя спасителят ѝ. Младата жена се вкопчи в краката му. И успя да си поеме един хъхрещ дъх, преди новата вълна да се стовари върху двама им.
Тялото на моряка потръпна от сблъсъка. Алтея бе сигурна, че и двамата ще бъдат отнесени в открито море. Но миг по-късно, когато водата започна да се отдръпва, той я удари по главата, което накара девойката да отпусне захвата си. В следващия миг морякът вече напредваше по палубата, повлякъл Алтея след себе си, стиснал ризата и косата ѝ. Той я довлече до една мачта; веднага щом крайниците ѝ почувстваха познатото въже, те преместиха захвата си върху него и започнаха да я издигат сами. Следващата вълна прелетя под нея. От тази безопасност Алтея повърна погълнатата морска вода и почисти носа си.
— Благодаря ти — изрече тя след първия си истински дъх.
— Глупав плъх! За малко да убиеш и двама ни.
Страх и гняв се бореха в гласа на мъжа.
— Зная. Съжалявам. — Тези думи бяха изречени със силата, нужна да ги предаде над бурята.