— Съжаляваш? Ще ти дам едно съжаление. Ще ти ритам задника, докато не ти потече кръв от носа.
Той повдигна юмрук, а Алтея се приготви да понесе удара. Вече бе запозната с обичаите на кораба.
Тъй като очакваният удар не последва, тя отвори очи.
Брашън се взираше насреща ѝ. Той изглеждаше по-сепнат и от нея.
— Проклятие. Дори не те разпознах.
Тя леко раздвижи рамене. И отбягваше да го поглежда в очите.
Поредна вълна се разля над кораба. Съдът отново започна да се изкачва.
— Е, как се справяш? — Брашън говореше тихо, сякаш се страхуваше да не бъде видян да разговаря с нея. От един помощник не се очакваше да разговаря с юнгата. Откакто я бе открил, той неизменно я отбягваше.
— Сам можеш да видиш — отговори отвратената Алтея. Точно в този миг тя изпитваше остра омраза към Брашън: не заради нещо, което той бе сторил, а защото я виждаше в това ѝ състояние. По-долна от мръсотията под нозете му. — Справям се. Някак.
— Бих ти помогнал, стига да можех. — Той звучеше ядосано. — Но ти знаеш, че не мога. Ако проявя какъвто и да е интерес към теб, някой ще заподозре нещо. Вече ми се наложи да обясня на неколцина от екипажа, че не проявявам интерес към… към други мъже.
Неочаквано той бе започнал да звучи смутен. Част от Алтея намери това за иронично. Двамата стояха вкопчени сред въжетата на този кораб насред буря, а той се смущаваше да обсъжда идеята за близост с нея. За да не наскърби достойнството ѝ.
— На борда на такъв кораб всеки жест на добра воля би бил разтълкуван по един-единствен начин. Тогава някой друг би поискал да се заинтересува от теб. И когато открие, че си жена…
— Не е нужно да ми обясняваш. Не съм глупава — прекъсна го Алтея. Нима тя също не живееше на борда на тази противна каца?
— Нима? Тогава какво правиш на борда на този кораб?
Тези горчиви думи той подметна през рамо, докато слизаше към палубата. Ловък като котка и бърз като маймуна, той се отправи към носа, оставяйки я да се взира подире му.
— Същото, каквото и ти — изсумтя Алтея в отговор на последните му думи. Нямаше значение, че той не я е чул. При следващото отдръпване на водата тя последва Брашън, макар и не толкова умело. Секунди по-късно тя вече се намираше в трюма, заслушана в шумоленето на водата. Жътвар се движеше сред водата като бъчва. Алтея въздъхна тежко и отново обърса водата от лицето си. Тя изстиска опашката си и отърси крака като котка, преди да се оттегли в кътчето си. Дрехите ѝ лепнеха по кожата, студени. Тя бързо се преоблече в други одежди — които не бяха подгизнали, а само леко влажни — и изцеди предишните. След като ги окачи да се сушат, девойката извади одеялото си. То също беше влажно и миришеше на мухъл, но поне беше вълнено. Макар и леко мокро, то пак щеше да задържа топлината на тялото ѝ — единствената топлина, с която тя разполагаше. Тя се омота и се сви в мрака. Хубава доброта бе проявил към нея Релър: бе ѝ коствала половин час сън и едва не бе предизвикала удавянето ѝ. Алтея затвори очи и подири унеса.
Но сънят бягаше от нея. Тя беше страшно уморена, и пак съзнанието не я напускаше. Тя направи опит да се отпусне, но не можеше да си спомни как да успокои мускулите на сбърченото си чело. Това се дължеше на разговора с Брашън, реши тя. По някакъв начин те бяха ѝ припомнили цялостната ситуация. Често минаваха дни, без Алтея да го зърне. Техните дежурства се разминаваха; същото се отнасяше и до задълженията им. В отсъствието на неща, които да ѝ напомнят за предишния живот, за нея беше лесно да живее само в най-непосредственото настояще и да се съсредоточи изцяло върху прякото си оцеляване. При такива обстоятелства тя можеше изцяло да влезе в ролята на юнга и да ограничи мислите си до следващата смяна.
Лицето на Брашън и очите му я нараняваха по-жестоко от което и да е огледало: мъжът изпитваше съжаление към нея. Той не можеше да я погледне, без да издаде всичко онова, в което тя се бе превърнала, и, по-лошо, всичко онова, което тя никога не бе представлявала. Най-мъчително за нея бе да вижда осъзнаването му, че Кайл е бил прав. Тя действително бе стояла на борда на Вивачия в качеството си на любимката на капитана, която си бе играела на моряк. Със срам тя си спомняше гордостта, изпитвана заради бързината, с която се бе катерила сред въжетата на Вивачия. Но тези моменти сред мачтите бяха прекарани предимно сред топли летни дни, под формата на доброволна игра. В мига, в който това започнеше да я отегчава, тя бе свободна да слезе обратно на палубата и да си намери друго развлечение. Час или два, по избор прекарани в шиене или рязане, далеч не се равняваха на шест часа трескава работа над платно, което се бе сцепило и трябваше да бъде заменено на мига. Майка ѝ се бе възмущавала от грубите ѝ и мазолести ръце; сега дланите ѝ бяха станали твърди като стъпала; а самите ѝ стъпала се бяха напукали и почернели.