Хубав живот, кисело си помисли Брашън. С каква прекрасна работа той се беше уредил…
Сдобиването с нея никак не се бе оказало трудно. От него се бе искало единствено да работи достатъчно енергично, за да привлече вниманието на първия помощник и на капитана. Бе помогнала и онази жестока буря, удавила двама и осакатила третия, който беше вероятен кандидат за този пост.
Въпреки това Брашън не бе изпитвал вина при заемането на тази длъжност и всичките ѝ отговорности. Това не го тормозеше и сега. Не. Не му даваше мира мисълта за Алтея Вестрит, дъщерята на неговия покровител, свита сред влажната мизерия на трюма.
— С нищо не бих могъл да помогна.
Той изрече думите гласно, за да успокои съвестта си. Той не я беше видял да постъпва на борда в Бингтаун; а дори и да беше, надали би я разпознал лесно. Тя умело се прикриваше като момче, трябваше да ѝ се признае.
Първият път, когато осъзна присъствието ѝ, дори не беше заради съзирането ѝ. Той бе виждал юнгата няколко пъти, без да се замисля. Спуснатата ниско шапка и момчешките дрехи представляваха отлично прикритие. Но първия път, когато той бе видял въже, пристегнато с двоен куков възел, вместо с булин, Брашън бе повдигнал вежда. Не че този възел бе чак толкова особен, но булинът бе най-предпочитан. Ала не и за капитан Вестрит. В онзи момент Брашън не беше обърнал особено внимание на видяното. Но ден по-късно той бе излязъл на палубата, за да започне дежурството си, и бе доловил познато изсвирване откъм въжетата. Той бе погледнал нагоре и бе я видял да маха към наблюдателя. Сепването му бе дошло едва в следващия миг, когато бе осъзнал видяното. И невярващо се бе вторачил в нея. Да, това действително беше Алтея; не можеше да бъде сбъркан начинът, по който тя се катереше сред въжетата. В един момент тя също го бе видяла. Бързото извръщане на лицето ѝ му беше показало, че тя е очаквала с отвращение този момент.
В онзи момент Брашън си бе намерил оправдание да остане край мачтата. Подир слизането си Алтея го беше подминала без да го погледне. От своя страна Брашън мълчаливо бе стиснал зъби. До тази нощ той не бе разменял никакви думи с нея. Но той бе сигурен, че тя няма да преживее пътуването. Всеки ден той очакваше тя да бъде разкрита или да допусне някаква малка грешка, която да ѝ коства живота. Тогава му се бе струвало, че това е въпрос на време. И той можеше да се надява единствено смъртта ѝ да бъде лека.
Но сега излизаше, че очакванията му не са били актуални. Девойката можеше да се справи. Разбира се, тя не притежаваше силата, изискваща се от възложената ѝ задача. Поне не и с онази бързина, която първият помощник очакваше от екипажа си. Всъщност проблемът не се коренеше в липсата на мускули и тегло; тя можеше да се справя сносно, само че останалите моряци я засенчваха. Дори няколко сантиметра допълнителен обсег или няколко килограма допълнителна тежест при работата с полиспаст можеха да се окажат от значение. Алтея се бе озовала в ситуацията на кон, впрегнат заедно с биволи; не толкова неспособна сама по себе си, колкото заобиколена от неподходящи условия.
Освен това тя бе напуснала жив кораб, за да постъпи на служба на мъртво дърво. И то семейния си жив кораб. Нима тя не се бе замисляла, че работата на обикновен съд би била далеч по-тежка от службата на благосклонен кораб? Дори и ако по онова време Вивачия още не се бе събудила, още при първия си досег с нея Брашън бе усетил съзнателността. Вивачия далеч не плаваше сама, но на него винаги се бе струвало, че глупавите инциденти, които са неизбежни сред останалите кораби, при нея просто не се случваха. На борда на корито като Жътвар работата бе несигурна. Нещо, което изглеждаше просто, заменянето на панта, се превръщаше в голямо усилие, когато се установеше, че дефектната панта е обградена от полуизгнило дърво, което също трябва да бъде сменено. На борда на Жътвар нямаше нищо просто, с въздишка си напомни Брашън.
В отговор на мислите му нечии кокалчета остро потропаха по вратата. Все още не бе настъпила неговата вахта, което означаваше единствено неприятности.
— Буден съм — оповести той на посетителя си. В рамките на миг той вече бе стъпил на земята и отваряше. Но се оказа, че това не е помощникът, дошъл да го призове за още работа. На прага стоеше Релър. От лицето му все още се стичаше вода, капеща от косата. — Какво има? — попита Брашън.
Челото на моряка бе навъсено.
— Рамото ме наболява — обясни онзи.
Сред Брашъновите задължения влизаше и поддържането на корабните лекарства. В началото на пътуването корабът разполагал с лекар, но една нощ той се удавил. И щом се разбра, че Брашън умее да разчита заплетените букви върху етикетите на кутиите и стъклениците с лекарства, нему бе поверена грижата за тях. Самият той се съмняваше в ефективността на голяма част от тях, но въпреки това ги раздаваше според упоменатите инструкции.