Той присви очи срещу оглушително ревящия вятър. За момент го споходи мисълта, че може би мястото му наистина е тук, че може би сърцето на жрец може в действителност да е душата на моряк.
Необичаен звук достигна слуха му — вибрацията на метал. Може би някакъв елемент поддаваше? С разтуптяно сърце Уинтроу внимателно се раздвижи, за да открие източника на звука. Вятърът си играеше с него, като приближаваше звука и го отнасяше далеч. Едва след поредното долавяне юношата осъзна, че чуваното от него съдържа ритъм, който се променя. Уинтроу достигна наблюдателната кошница и се вкопчи в ръба ѝ.
Вътре стоеше Майлд, удобно приклекнал. Той бе присвил очи, притиснал малък дръмбой към бузата си. Младежът свиреше с една ръка, по моряшки, и извличаше ехо от собствената си уста, докато пръстите му танцуваха по металните ивици. Той стоеше заслушан и оглеждаше хоризонта.
Уинтроу смяташе, че другият не е усетил присъствието му, но за момент очите на Майлд докоснаха погледа му. Морякът спря да свири.
— Какво има? — каза той, без да отделя музикалния инструмент.
— Нищо. На пост ли си?
— Нещо такова. Няма много за наблюдаване.
— Пирати? — предположи Уинтроу.
Майлд изсумтя.
— Те не се занимават с живите кораби. В Калсид чух слухове, че няколко живи кораба били преследвани, но като цяло пиратите се съсредоточават върху друга плячка. При равни условия повечето живи кораби могат да надбягат всеки обикновен съд, освен ако не става дума за изключително некадърен екипаж. Пиратите знаят, че дори и да успеят да настигнат някой жив кораб, битката би била особено жестока. А дори и да спечелят, с какво биха разполагали? С кораб, който няма да плава за тях. Нима си мислиш, че Вивачия би приветствала непознати на борда и би им позволила да плават с нея? Надали!
— Така е — съгласи се Уинтроу. Той бе приятно изненадан — и от очевидната привързаност, която Майлд изпитваше към кораба, и от факта, че морякът разговаряше с него. От своя страна Майлд изглеждаше поласкан от вниманието, с което момчето го слушаше, защото присви очи и продължи:
— Мен ако питаш, точно сега пиратите ни правят голяма услуга.
Уинтроу зададе очаквания въпрос.
— Как така?
— Как да ти го обясня… В Калсид ти не слиза на брега, нали? Е, ние чухме, че пиратите неочаквано започнали да нападат робските кораби. Поне един от тези съдове бил превзет, има слухове и за други заплашени. Тъй. Сега е краят на есента, но в началото на пролетта Калсид се нуждае от страшно много роби, които да разорават и засяват земите му. И щом пиратите нападат обикновените робовладелски кораби, когато ние пуснем котва в Калсид с пълен трюм, пазарът ще се намира в особено благоприятно за нас състояние. Ще можем да продадем товара си на тъй високи цени, че направо да поемем обратно към Бингтаун.
И Майлд се усмихна широко, кимвайки, сякаш самият той щеше да има заслуга за това състояние на пазара. По-вероятно той само повтаряше онова, което бе чул от по-възрастните си колеги.
Уинтроу мълчеше и се вглеждаше във водата. Под сърцето му се беше зародило неприятно усещане, което не бе предизвикано от морска болест. Всеки път, когато си помислеше за Джамаилия и баща му, закупуващ роби там, той биваше спохождан от ужасна мъка. Като да притежаваш вината и болката от срамен спомен преди самото му случване.
Подир миг Майлд отново поде разговора.
— Торг отново ли те изпрати горе?
— Да. — Уинтроу се изненада сам, като раздвижи рамене и небрежно се облегна на ръба на гнездото. — Вече не ме притеснява толкова.
— Вижда се. Точно по тази причина го правят. — И Майлд се усмихна към повдигнатите насреща му вежди. — Какво, ти да не си очаквал, че това е някакво специално мъчение, измислено специално за теб? Не. Торг обича да те измъчва. Той обича да измъчва всички. Или поне всички, за които може да му се размине. Но непрекъснатото разкарване на юнгата по мачтите е традиция. И с мен се случи така. Тогава първи помощник беше Брашън и аз го смятах за най-долен негодник. Щом той осъзна, че катеренето ме прави нервен, той се погрижи всичките ми хранения да протичат горе, в наблюдателното гнездо. Щом си гладен, изкачвай се, казваше ми той. И аз трябваше да пълзя нагоре по мачтата, за да си взема дажбата. Как го мразех тогава. Понеже в началото се страхувах и бях бавен, храната ми винаги беше изстинала, а много често се оказваше размесена с дъждовна вода. Но, също като теб, след време катеренето не ме притесняваше.
Уинтроу мълчеше замислено. Майлд отново засвири оживено.