— Значи Торг не ме мрази, а това е някаква тренировка?
Другият спря и изсумтя весело.
— Не точно. Зависи. Торг те мрази. Торг мрази всички, които смята за по-умни от себе си, а това означава почти целия екипаж. Но освен това той си знае работата. И знае, че ако иска да я задържи, той ще трябва да те направи истински моряк. Затова той ще те обучава. Ще го направи колкото се може по-болезнено и неприятно, но ще те обучава.
— След като той е толкова противен човек защо та… защо капитанът го държи?
Майлд сви рамене.
— Питай татко си — жлъчно каза той. И подир това се ухили, почти изцяло смекчил казаното. — Чувал съм, че Торг е работил с него известно време. И се застъпил за него по време на едно много лошо пътуване. Затова капитанът го взел със себе си. Може би никой друг не е искал да го наеме и капитанът го е сторил от чувство за дълг. А може би Торг има сладко стегнато задниче.
Ченето на Уинтроу увисна заради загатнатото. Но Майлд отново се смееше.
— Не приемай всичко толкова сериозно. Нищо чудно, че всички обичат да те дразнят…
— Но той ми е баща — възрази Уинтроу.
— Не е. Не и когато служиш на борда на кораба. В такъв случай той е твой капитан. Той е добър капитан, макар и не колкото Ефрън. Някои от нас все още смятат, че Брашън трябваше да замени капитан Вестрит. Но и Кайл става.
— Тогава защо… защо говориш такива неща за него?
Уинтроу бе искрено объркан.
— Защото той е капитанът — уморено обясни Майлд. — Моряците винаги се държат така, дори и ако харесват капитана си. Защото той може да ти се изтропа на главата по всяко време. Искаш ли да знаеш нещо? Когато за пръв път научихме, че капитан Вестрит ще се оттегля, знаеш ли какво направи Комфри?
— Какво?
— Отиде в камбуза, взе капитанската чаша с кафе и си отри оная работа в ръба ѝ!
В сивите очи на Майлд сияеше възторг. С нетърпение той очакваше реакцията на Уинтроу.
— Ти отново ме дразниш! — Въпреки това върху лицето на Уинтроу бе изникнала ужасена усмивка. Това бе отвратително и прекалено възмутително, за да бъде истина: някой да прибягва до подобна постъпка като отмъщение на някой висшестоящ. И въпреки това… то беше забавно. И внезапно Уинтроу осъзна нещо. Да сториш това на свой познат би било злобно. Но с един непознат… Това ти даваше възможност да погледнеш към човека, който притежава правото да се разполага с живота ти, и да си припомняш допълнителния вкус, който ти си осигурил към кафето му… Уинтроу отмести поглед, удивен от широката си усмивка. Комфри действително бе сторил това.
— Екипажът винаги погажда номера на капитана и заместниците му. Не бива те да си мислят, че са богове, а останалите са просто тор под краката им.
— Искаш да кажеш, че те знаят за тези неща?
Майлд се ухили:
— Няма как да станеш моряк, без да знаеш. — Той изтръгна още няколко ноти и сви рамене. — Сигурно те просто си мислят, че на тях не се случва.
— В такъв случай никой не им казва — разясни Уинтроу.
— Разбира се, че не им казва. Кой би го сторил? — След още няколко ноти Майлд рязко спря. — Ти също не би го сторил, нали? Дори и след като става дума за твоя баща…
Морякът затихна, осъзнал, че е бил недискретен.
— Не, не бих му казал — отвърна Уинтроу. И, все така усмихнат, додаде с известно злорадство: — Главно, защото той ми е баща.
— Момче! Довлечи си задника обратно долу! — ревна гласът на Торг откъм палубата.
Уинтроу въздъхна.
— Бога ми, този човек притежава способността да усеща моментите, в които не се чувствам отвратително, и винаги бърза да коригира това.
Уинтроу поде дългото спускане. Майлд леко се приведе и извика подире му:
— Това беше прекалено дълго обяснение. Просто кажи, че той се е лепнал за задника ти като боя.
— Да, и това става — съгласи се Уинтроу.
— По-живо, бозайниче! — отново ревна Торг. Юношата се постара да заслиза по-енергично.
Късно през нощта, докато се унасяше в размисли за изминалия ден, Уинтроу имаше възможност да се почуди над себе си. Нима през днешния ден той наистина бе намерил чуждата жестокост за забавна и с усмивката си не бе одобрил унижаването на друго човешко същество? Къде се вместваше Са в тези прояви? Започна да го обзема вина, която юношата прогони; истинският жрец на Са не търпеше гузност. Тя само прикриваше. В действителност човек трябваше да открие същинския ѝ признак — онова, което го измъчва — и да го отстрани. Изтърпяването на вината с нищо не те правеше по-добър, а само изтъкваше дадено несъвършенство.
И Уинтроу оставаше да лежи сред мрака, замислен над същинската причина за смеха си. За пръв път от много години насам той се поколеба дали съвестта му не е прекалено крехка, щом тя не се е превърнала в бариера между него и останалите.