— Онова, което ни дели, не произтича от Са — тихо си каза той. Но той се унесе преди да успее да си спомни източника на този цитат. И дали изобщо това са думи от светите страници.
Първият от Пустите острови изникна пред тях едно ясно и студено утро. Пътуването на североизток бе представлявало и придвижване сред сезоните, от есента към зимата, от приветливо и меко време към вечен мъглив ръмеж. Пустите острови клечаха ниско на хоризонта. Те се виждаха не по обичайния за острови начин, а под формата на място, където вълните рязко се превръщат в бяла пяна и едри пръски. Тази суша беше ниска, равна, не повече от поредица скалисти плажове и пясъчни равнини, по някакво стечение на обстоятелствата издигнали се над морското равнище. Алтея бе чувала, че във вътрешността на брега се криели единствено пясъци и оскъдна растителност. Защо ли морските мечки бяха избрали тези места, за да определят своите партньори и да отглеждат малките си? Особено след като от години насам ловните кораби редовно пристигаха, за да убиват десетки от тях. Девойката присви клепачи, за да предпази очите си от пръски, и продължи да размишлява. Очевидно ставаше дума за някакъв смъртоносен инстинкт, който ги отвеждаше тук всяка година, достатъчно силен, за да заличи спомените от кръв и смърт.
Около пладне Жътвар се приближи откъм подветрената страна на островите. Там го очакваше откритието, че един от съперническите кораби вече е заел най-добрата позиция. Капитан Сичъл изпсува при тази гледка. От ругатните му човек добиваше впечатлението, че корабът и екипажът му сами са изтикали тук конкурентния Карлей. Във всеки случай котвите бяха спуснати; ловците започнаха да се подготвят. Преди няколко дни те бяха влезли в спор заради хазартните си игри и едва не бяха убили един от колегите си, когото бяха заподозрели в измама. Това не бе изненада за Алтея: всички те бяха озлобени грубияни. Редките възложения, отвеждали я в каютата им, се бяха оказали повече от достатъчни за изграждането на това ѝ впечатление. Поне сега щяха да получат възможност да изразходват натрупаната си заради дългото бездействие енергия. Пък дори и отново да се избиеха взаимно, нея това не я касаеше.
Или поне така бе смятала в началото. Подир спускането на котвите с нетърпение бе очаквала първия сравнително спокоен ден от много време насам: официално тя се водеше свободна от дежурство. Повечето от останалите моряци от вахтата ѝ спяха, а Алтея реши да се възползва от светлината и сравнително спокойното време, за да закърпи някои от дрехите си. Напоследък работата на мъждукащата светлина на фенера бе започнала да изморява очите ѝ. Застоялият въздух на трюма също не се отразяваше благотворно.
Тя си намери местенце на завет върху палубата. По някакво чудо в небето грееше слънце, успяло да се прокрадне край настъпващата зима.
Едва започнала да отрязва парчета за кръпки от най-захабения си чифт платнени панталони, тя чу помощника да реве името ѝ.
— Ател! — кресна той. Алтея скочи на крака.
— Тук съм, сър! — отвърна девойката, забравила дрехата, която се изтърси от скута ѝ.
— Приготви се да слезеш на брега. Ще помагаш на дерачите, не им достига един човек. Живо, живо!
— Слушам, сър — отвърна тя, защото това беше единственият възможен отговор. Но сърцето ѝ се сви. Чувствата не попречиха на бързината ѝ: девойката грабна дрехите си и бързо ги отнесе в трюма, където ги остави за неопределеното бъдеще. Подир това нахлузи филцови чорапи върху загрубелите си крака и си обу масивни ботуши — обраслите скали не биха проявили снизхождение към боси нозе. Накрая тя притисна шапчицата си към ушите и отново изтича на палубата. Точно навреме, защото лодките вече биваха подготвяни за спускане. Алтея скочи в една и зае място край гребло.
Моряците гребяха, а ловците стояха приведени срещу ледения вятър и нетърпеливо си разменяха усмивки. Те стискаха любимите си лъкове високо, за да ги предпазят от водата; импрегнираните колчани лениво се търкаляха в краката им, захвърлени на дъното на лодката. Алтея рязко наблягаше веслото, стараейки се да не изостава от другаря си. Лодките напредваха към скалистия бряг, всяка натоварена с моряци, ловци и дерачи. В една от тях младата жена разпозна Брашън. Може би той щеше да ръководи експедицията.
Във всеки случай тя реши да не му дава основание да я забелязва. Така или иначе щеше да работи с ловците и дерачите, нямаше да се налага пътищата им да се пресичат. За миг тя се замисли за задачата, която щеше да ѝ бъде възложена. Но от това любопитство нямаше полза. Много скоро щеше да узнае, така или иначе.