— Ловците искат солта — обърна се тя към моряка. Той не си направи труда да отговори. Алтея се обърна и се затича обратно към своята ловна група. Стрелците вече се прицелваха към друга част от огромното стадо, а дерачите бяха приключили с половината от първоначалните животни.
Така започна един от привидно безкрайните кървави дни, които последваха. На Алтея все така се падаха задачите, които останалите смятаха за прекалено незначителни. Тя отнасяше сърца и езици до съответната им бъчва, като осоляваше всеки орган, преди да го прибере. Дрехите ѝ бързо се вмирисаха на кръв, вкоравени от множество съсирвания. Но това важеше за всички, слезли на брега…
Моряците, постъпили на борда като длъжници, бързо бяха запознати с касапските задължения. Парчетата жълтеникава мас биваха отделяни от месото и струпвани в чисти бъчви, за да бъдат отнесени обратно на кораба. Подир това труповете биваха обезкостявани, за да може месото им да бъде складирано колкото се може по-компактно: въпросното тъмночервено месо биваше осолявано и подреждано в бъчви редом с допълнителни слоеве сол. Кожите биваха очиствани от остатъчната мазнина и месо и на свой ред натривани със сол. Така те престояваха един ден, подир което моряците ги отръскваха, навиваха ги и ги привързваха, за да ги отнесат обратно на кораба. Касапските екипи бавно напредваха, оставяйки след себе си червеникави кости и купчини черва. Морските птици продължаваха да се гощават; техните крясъци се примесваха с подвикванията на убиващите и ревовете на убиваните.
Алтея се бе надявала, че с течение на времето тя ще привикне поне отчасти към противната работа, но с всеки изминал ден обкръжаващата я смърт ставаше все по-чудовищна. Девойката се опитваше да осъзнае, че това масивно избиване се повтаря година подир година, но не можеше. Дори камарите бели кости не можеха да я убедят, че миналата есен се е случвало същото. Затова тя престана да мисли за това и изцяло се съсредоточи върху работата си.
На брега бе издигнат временен лагер, на същото място като миналогодишния — в подножието на скално образувание, което моряците наричаха Дракона. Палатката представляваше обикновено платнище, което да пази от вятъра и да не му позволява да угаси огъня им, но поне предоставяше известна закрила. Сладникавата миризма на кръв и разкъсвано месо все още ги обгръщаше, но пак бе за предпочитане от тягостното зловоние на трюмовете.
За гориво на димящите огньове моряците използваха смолистите клонки на местната растителност и каквито късове отломки успееха да намерят. Над тези пламъци те имаха възможност да сварят дроб от морска мечка — пиршество, към което Алтея също се присъедини, радостна, че получава възможност отново да опита прясно месо.
В известни отношения тя се радваше на промяната в статуса ѝ. Сега тя работеше за стрелците и дерачите, отделно от екипажа. Тя определено не завиждаше на моряците за техните задължения, включващи изтърколването на тежките бъчви обратно по склона, през скалистия плаж и до лодките, които тепърва трябваше да бъдат откарани до кораба и отново разтоварени. Това беше изцяло физическа, съкрушителна работа. Подобен труд нямаше нищо общо с мореплаването, ала никой от екипажа на Жътвар не беше освободен от него. А възложенията на Алтея непрекъснато се променяха според прищевките на дерачи и ловци. Тя остреше ножове. Прибираше стрели. Осоляваше и подреждаше сърца и езици. Разпъваше кожи, осоляваше кожи, почистваше кожи и ги пристягаше на вързопи. Натриваше парчета месо със сол и ги подреждаше в бъчви. Редовното съприкосновение с кръв и сол би напукало ръцете ѝ немилостиво, ако не беше спасителното присъствие на животинска мас.
Поне времето се показваше снизходително към тях, студено и ветровито; но без онези съкрушителни дъждове, които бяха в състояние да разрушат и кожи, и месо. Това продължи до един следобед, когато изглеждаше, че облаците са започнали да кипят сред небето, бързо настъпващи от хоризонта. Вятърът се изостри. Но ловците все така убиваха, без да обръщат внимание на смрачаващия се небосвод. Едва появата на първите зърна градушка ги накараха да преустановят собствения си дъжд от смърт и с гневни викове да заръчат на дерачите и опаковчиците да побързат, преди месото, маста и кожите да са пострадали. В началото Алтея не проумяваше какво биха могли да сторят те, за да попречат на бурята, но бързо получи възможност да види. Почистените кожи биваха навити, пълнени с голям слой сол. Всички бяха впрегнати да работят като дерачи, касапи и вързопчии. Самата Алтея се озова стиснала нож, приведена над все още топъл труп, да прокарва острието по цялото протежение на тялото.