Вечерта при завръщането си в лагера тя за пръв път получи възможност да разбере наименованието на скалата. Последната светлина на деня, процеждаща се откъм облаците, осветяваше Дракона в ужасяващ детайл. По-рано тя не бе различила чертите му, защото не бе очаквала да го види проснат по гръб, притиснал предни крайници към черната си гръд и заровил разперени криле в земята. Контурите на огромното тяло очертаваха мъчителна смърт — гледка, накарала Алтея да застине върху лекото възвишение, предоставило ѝ тази гледка, и да се взира ужасено. Кой бе оформил подобна гигантска скулптура? И защо те се настаняваха в подножието ѝ?
Светлината продължи да гасне, незабележима промяна, но достатъчна, за да превърне разядената скала в обичайна гледка, само смътно загатваща проснато създание. Алтея си отдъхна.
— Стряскащо е първият път, когато го видиш, нали? — отбеляза гласът на Релър.
Тя се сепна.
— Малко — призна Алтея и подир това раздвижи рамене в младежка проява на храброст. — Но пък си остава обикновена скала.
Релър снижи глас.
— Сигурен ли си? Някой път се покатери отгоре, за да огледаш. Онази част там, която прилича на предни лапи… тя обгръща ствола на стрела. Или каквото е останало от него. Не, момче, това си е истински драконов труп, погинал още в младините на света.
— Дракони не съществуват — навъси се Алтея.
— Нима? Внимавай да не изтърсиш подобно нещо пред моряците, които са посещавали Шестте херцогства. Аз също съм от тях и също съм виждал дракони. И то не един или два, а цяла фаланга, строени като ято гъски, във всички цветове, които можеш да назовеш. Два пъти съм ги виждал. Някои казват, че те са довели змиите, но това не е така. Бях виждал змии години преди това, далеч на юг. Днес ние често виждаме змии, затова тях никой не смята за несъществуващи. И когато плаваш колкото мен и посетиш толкова далечни места, ще научиш, че има много неща, които наистина съществуват, обаче само малцина са ги виждали.
Алтея се подсмихна скептично и дръпна долния си клепач:
— А виждаш ли корабчето?
— Проклето пале! — с неподправено раздразнение отвърна мъжът. — Мисли си, че като умее да дере, може да си позволява да се занася с възрастните.
И той се отдалечи.
Алтея го последва по-бавно. Тя си каза, че е трябвало да се представи като по-лековерна, за да съответства на ролята си на четиринадесетгодишен юноша, поел на първото си пътуване по море. Освен това тя не биваше да разваля удоволствието на Релър, ако искаше да си запази благосклонността му. Какво пък, в следващата му история тя щеше да се престори на заинтригувана. В крайна сметка той бе най-близкото нещо до неин приятел на борда на Жътвар.
Вивачия достигна четвъртото си пристанище в една късна есенна вечер.
Неговата светлина косо разкъсваше облаците, за да се излее върху града. В този момент Уинтроу се намираше на носовата палуба и прекарваше задължителния си час с Вивачия. Юношата стоеше облегнат на перилата до фигурата и се взираше в белокулия град, издигащ се над пристанището. Той мълчеше по обичайния начин, ала същината на това му мълчание бе започнала да се променя — не навъсена, а одобрителна. Вивачия благославяше Майлд с цялото си сърце. Откакто младият моряк бе предложил приятелството си на Уинтроу, момчето бе започнало да разцъфва.
Макар и още далеч от весел, Уинтроу бе започнал да придобива поне част от напереността, която се очакваше от един юнга. В началото на службата си на борда Майлд бе обичал да се шегува и да не пести веселието си. С превръщането си в моряк той бе изоставил тези лудории, както се полагаше. В сравнение с него Уинтроу бе постъпил далеч по-зле. Синът на капитана не бе могъл да скрие неохотата, с която постъпва към очакваните от него задължения. Той бе подминал или разбрал погрешно опитите на моряците да се пошегуват с него, а мълчаливият му дух определено не бе представлявал най-удачната подкана за разговор. Понастоящем той бе започнал да се усмихва, макар и на моменти, и добронамерено да отвръща на някои от подмятанията. И екипажът започваше да го приема. Сега моряците бяха по-склонни да го напътстват или да го предупреждават за грешки, които многократно биха усложнили работата му. Уинтроу се възползваше от всеки малък успех и овладяваше изискваното от него с бързината на ум, трениран да усвоява добре. Моментните похвали или прояви на другарство бяха започнали да събуждат в него усещане за принадлежност. Някои от екипажа вече разбираха, че добротата му и склонността му към размисли не са проява на слабост. Вивачия започваше да се обнадеждава.