Сега тя хвърли поглед към него. Няколко кичура от тъмната му коса се бяха освободили от опашката и се спускаха пред очите му. Със сепване тя осъзна, че е виждала този лик и преди — Ефрън Вестрит бе изглеждал по същия начин на тези години.
Тя се извърна и протегна ръка към него.
— Подай ми ръката си — тихо каза Вивачия. За нейна изненада момчето се подчини. Тя знаеше, че то все още изпитва известно недоверие към нея; че не е сигурно дали тя дължи произхода си на Са. Въпреки това Уинтроу протегна загрубяващата си длан към нея, а Вивачия я обгърна с огромните си пръсти. И двамата се превърнаха в едно.
Уинтроу виждаше през очите на дядо си. Ефрън бе обичал това пристанище и местния народ. Бляскавите бели кули и куполи изглеждаха още по-величествени и смогваха допълнително да изненадат погледа, защото принадлежаха на инак дребно поселище: местните жители, каймарите, живееха отвъд, под зелените стрехи на горите. Техните домове бяха малки, зелени и скромни. Те не оряха и не садяха, а се прехранваха с ловитба. Пътищата им не бяха покрити с настилка, обикновени междуселски пътеки, подходящи за пътуване пеш и за колички. И ако не беше пристанищният им град в Ноктестия остров, човек би ги сметнал за примитивни люде. Този малък град бе приел в себе си израз на всички техни инженерни инстинкти. В него нямаше повече от тридесет постройки — ако се изключеха сергиите, прищипали пазарната им улица, и дървените складове близо до кея. Но всяка една от постройките, изграждащи бялата сърцевина на града, представляваше същинско произведение на скулптурното изкуство. При всяко свое посещение тук дядо му бе слизал да се разхожда в града и да разглежда каменните лица на изобразените герои, стенописите и арките, върху които се виеха — едни от други неотличими — резбовани и истински растения.
— Това е образ, който ти си съхранявала у себе си, донесен от него… Сега разбирам… Тези творби са досущ като моите стъклописи. През моите витражи минава светлина, която осветява моето дело. А красотата на тази архитектура излъчва светлината на Са…
Той мълвеше думите с дъха си, почти недоловими дори за нейния слух. Но още по-озадачаващо от тях бе чувството, което той споделяше с нея — досег до единственото, което изглежда той ценеше повече от всичко друго, съзирано тук. Уинтроу не гледаше на умело резбованите фасади като на произведения на изкуството. За него те бяха израз на нещо, което Вивачия не можеше да разбере, сливане на търговец, кораб и търгуващи местни, което бе довело не просто до физическа красота, но и до… аркфория-Са. Тя не знаеше думата, можеше само да се опита да я осмисли. Въплътена радост… най-доброто от човека и природата, съчетано в постоянен израз… като проява на всичко, тъй щедро предоставено от Са. В момента Уинтроу изпитваше еуфория, каквато Вивачия не бе разпознавала сред никой друг от близките му. И тя внезапно разбра, че точно за това той е жадувал толкова силно. Жреците го бяха научили да гледа на света по такъв начин; бяха породили в него стремеж към неподправена красота и добрина. Той вярваше, че ориста му е да следва добротата, да я открива и възхвалява във всички форми. Да вярва в нея.
Вивачия бе възнамерявала да го напътства чрез споделяне. Вместо това тя се оказваше онази, която получаваше напътствия. За своя собствена изненада тя се отдръпна, нарушавайки целостта на сливането, което бе подела. Това беше нещо, което трябваше да осмисли с времето, може би в уединение. В тази мисъл отново разпозна влиянието, което Уинтроу оказваше върху нея.
Уинтроу получи разрешение да слезе на брега. Той знаеше, че то не е дошло нито от баща му, нито от Торг. Баща му беше отишъл на сушата още преди часове и бе отвел Торг заедно със себе си. По тази причина разрешението трябваше да е дошло от Гантри, първият помощник. Това объркваше Уинтроу. Той знаеше, че заместник-капитанът разполага с пълна власт над кораба и че трябва да се съобразява единствено със самия капитан. Но не смяташе, че Гантри изобщо е обръщал внимание на присъствието му. По време на цялото досегашно пътуване първият помощник почти не бе му обръщал внимание. И въпреки това името на Уинтроу бе поместено сред бройката на първата група моряци, получаващи разрешение да слязат на брега. Юношата откри, че сърцето му трепери от нетърпение. Този късмет беше прекалено добър, за да бъде подлаган на съмнение. При всяко спускане на котва край калсидски бряг Уинтроу с копнеж се бе взирал в сушата, но така и не бе получил възможност да стъпи на твърда земя. Сега дори самата мисъл за почва под краката му се струваше омайна. Подобно на останалите щастливци той се втурна към трюма, за да се преоблече, да се среши и наново да стегне опашката си. Ситуацията с дрехите му стана повод за известна нерешителност.