В тази сцена имаше нещо тъй просто и същевременно толкова извечно, че Уинтроу едва не се насълзи. От манастира насам той не бе виждал хора тъй хармонично отдадени на работата и живота. Слънцето блестеше във водата и сред гладките коси на каймаранските жени и се отразяваше от влажната кожа на ръцете и краката им. Уинтроу продължаваше да се взира, защото тази картина на покой успокояваше напрегнатия му дух.
— Да не си се изгубил?
Той бързо се обърна. На тези думи би съответствал загрижен тон, ала те не бяха изречени по такъв начин. А погледите на двамата градски стражи не оставяха съмнение във враждебността му. Заговорилият беше брадат ветеран, който имаше побелял белег, спускащ се по бузата му. Другарят му бе по-млад, със съответстваща на работата му мускулатура.
Преди Уинтроу да е успял да отговори, въпросният по-млад стражник заговори:
— Брегът е натам. Там ще откриеш онова, което търсиш. — С палката си той посочи в посоката, от която Уинтроу бе дошъл.
— Онова, което търся? — повтори Уинтроу. Той започна да мести поглед между двамата в опит да разбере причината за студенината им. Какво бе сторил той, за да си навлече подобно отношение? — Исках да видя Фреската на героите и стенописите на залата Идиши.
— И пътьом — хапливо подметна първият пазач — ти реши да погледаш как младите жени се мокрят във фонтан.
На това Уинтроу не можеше да отговори.
— Самите фонтани са произведения на красотата… — поде той.
— Всеизвестен е интересът на моряците към произведенията на красотата. — Последните думи пазачът изрече с подчертан сарказъм. — Защо не вървиш да си закупиш няколко произведения на красотата във „Веещият се шал“? Кажи им, че Кентел те е изпратил. Може да получа комисионна.
Уинтроу смутено сведе поглед.
— Нямах това предвид. Наистина възнамерявах да разгледам фреските. — И след като никой от двамата не отговори, той додаде — Обещавам, че няма да преча на никого. И без това трябва да се върна на кораба си преди залез-слънце. Просто исках да поразгледам града.
По-възрастният присви устни. За момент Уинтроу реши, че пазачът премисля.
— А пък ние наистина смятаме, че ти трябва да си вървиш там, където ти е мястото. Пристанището е мястото, където моряците разглеждат града. Улицата за тези като теб може да бъде открита достатъчно лесно, дори самото ѝ име е „Моряшка“. Там ще намериш с какво да си запълниш времето. И ако не се насочиш натам веднага, млади ми друже, обещавам ти, че ще си имаш неприятности. С нас.
Уинтроу можеше да чуе забързаните удари на сърцето си. Самият той се затрудняваше да определи коя от двете изпитвани в момента емоции е по-силна, но когато заговори, в гласа си той чу гняв, а не страх.
— Добре, махам се — остро каза той.
И макар гневът да беше по-силен, за юношата пак бе трудно да обърне гръб на пазачите и да се отдалечи. По този гръб бяха плъзнали тръпки на очакване; всеки миг той очакваше да получи удар с къса тояга. Зад него не долетяха очакваните стъпки, а нещо по-лошо: презрителен смях и подигравателно подмятане от страна на по-младия. Уинтроу не реагира по никакъв начин, не се обърна и не ускори крачка, ала можеше да почувства как мускулите на шията му се напрягат от гняв. Дрехите ми, каза си той. Те не преценяваха мен, а дрехите ми. Не бива да обръщам внимание на обидите им. Това е нещо минало. Минало. След известно време той действително можа да забрави обидата.
При следващия ъгъл той се обърна и по нов маршрут се насочи обратно нагоре. Бе подминал думите им, но нямаше да позволи на отношението им да го спре. Той възнамеряваше да разгледа залата Идиши.
Известно време крачките му бяха безцелни, защото дядо му не беше идвал в тази част на града. На два пъти той бе спиран от местни жители — първо от момченце, продаващо билки за пушене, а подир това (и далеч по-стряскащо) и от жена, която предлагаше да му се отдаде. До този момент Уинтроу не беше получавал предложения за подобна търговска размяна, а ситуацията бе влошена от язвите, обградили лицето на жената. Наложи му се учтиво да отклони поканата ѝ, но когато и след втория опит тя не схвана намека, а само смъкна цената допълнително и обеща да му позволяла всичко, което той предпочитал, Уинтроу се принуди да бъде прям.