— Нямам никакво желание да се докосвам до тялото или до болестта ти — каза ѝ той. И едва впоследствие осъзна колко жестоко е прозвучала откровеността му. Той би се извинил, но жената не му предостави тази възможност, а го заплю и избяга. Уинтроу продължи пътя си, осъзнавайки, че тази среща го е разтърсила далеч повече от сблъсъка с пазачите.
Най-сетне той се озова в центъра на града. Тук улиците бяха павирани; всички постройки, чиято фасада бе обърната към тях, бе украсена по съответстващия начин. Очевидно това бяха обществените сгради на Крес, където се изготвяха закони, разглеждаха се дела и биваха сключвани по-крупните сделки. Юношата крачеше бавно, разглеждащ; той често слизаше на улицата, за да разгледа някоя от постройките. Тукашните каменни арки бяха едни от най-удивителните произведения, съзирани от него.
В разходката си той достигна до един малък храм на змиебога Одава. И тукашната постройка притежаваше традиционните кръгли врати и прозорци. Това бе едно от превъплъщенията на Са, към което Уинтроу не изпитваше особена симпатия. Той никога не бе срещал следовник на Одава, който да признае, че това божество не е нещо повече от отделен елемент на бляскавото лице на Са. И въпреки това изящната постройка загатваше за божественото и за множеството пътища, по които людете се отправяха към него. А и този храм бе издигнат със завидно умение: ръката почти не можеше да долови фугите между отделните каменни блокове. Известно време юношата остана неподвижен, протегнал съзнанието си към структурата на сградата, както бе учен. В нея той откри могъщо единство, почти органично в своята хармония. Това го накара удивено да поклати глава. Той дори не забеляза групата мъже в бели роби, препасани със зелено и сиво — те бяха изникнали от вратата зад него и трябваше да го заобикалят, с раздразнени погледи.
След време Уинтроу се опомни. И осъзна, че следобедът отлита далеч по-бързо от очакваното. Вече не оставаше време за губене. Той спря една възрастна жена и любезно се осведоми за местонахождението на залата Идиши. Старицата се отдръпна на няколко крачки от него, преди да отговори, и то под формата на неопределен жест, загатващ само обща посока. Въпреки това Уинтроу ѝ благодари и забърза натам.
Улиците в тази част на града бяха по-оживени. Неведнъж юношата улавяше чудатите погледи, които му хвърляха местните. Очевидно дрехите му го издаваха като чужденец. Той им се усмихваше и им кимаше, без да спира, прекалено забързан.
Залата Идиши бе поместена сред вдлъбнатина, която я обгръщаше като длан. Уинтроу получаваше възможност да я разгледа отвисоко. Свежата гора зад нея допълнително подчертаваше белотата на купола и колоните. На живо контрастът между естествената растителност и целенасочените щрихи на сградата бе смайващ.
Юношата стоеше запленен; това беше образ, който той искаше да отнесе със себе си завинаги.
От постройката влизаха и излизаха хора, повечето облечени в скъпи тежки роби в синьо и зелено. Дори и уреден спектакъл не би могъл да съдържа подобна красота.
Той смекчи съсредоточението на погледа си и няколко пъти вдиша дълбоко. Той се подготвяше да огледа сцената пред себе си в пълна концентрация.
Попречи му тежка ръка, притиснала рамото му.
— Ето го пак нашето моряче — отбеляза гласът на младия пазач. Уинтроу не можа да се обърне към него, защото се оказа блъснат на земята. Ветеранът поклати глава, почти тъжно:
— Изглежда ще трябва да се уверим, че друг път няма да се заблуждава — отбеляза той. Междувременно едрият отново се приближаваше към Уинтроу.
В думите на по-възрастния се бе долавяла заплашителна мекота, накарала момчето да настръхне. Още по-стряскащи бяха тримата минувачи, спрели да гледат, без да си правят труда да се намесят. Умоляващият му поглед не откри вина в очите им — те просто се интересуваха от онова, което предстоеше.
Момчето побърза да скочи на крака и започна да отстъпва.
— Никому нищо не съм сторил — възрази то. — Просто исках да видя залата Идиши. Дядо ми я е виждал…
— Ние не обичаме водни плъхове да щъкат по улиците ни и да се заглеждат в съгражданите ни. Тук в Крес не допускаме проблеми.
Уинтроу не обърна внимание на по-възрастния пазач, а се извърна с намерението да се стрелне. С един скок мускулестият страж го догони, сграбчи го за яката и го разтърси. Замаян и полузадушен, Уинтроу усети как краката му се отделят от земята. В следващия миг той вече летеше, злобно захвърлен. Юношата успя да се претърколи при падането си. Един стърчащ камък от настилката блъсна ребрата му, но не достатъчно силно, за да ги счупи. Той успя да се надигне почти веднага, ала не достатъчно бързо, за да се измъкне. Уинтроу отново се оказа издигнат и хвърлен към пристанището.