Выбрать главу

Този път той се сблъска с ъгъла на някаква постройка. Сблъсъкът раздра кожата на рамото му, но го остави на крака. Уинтроу се затича залитащ, последван от ухиления и неумолим страж. По-възрастният войник ги следваше почти лениво, като продължаваше да говори. На момчето се струваше, че думите на оногова са насочени не толкова към жертвата им, а представляват обяснение към местните, които се спираха да гледат.

— Ние нямаме нищо против моряците, стига те да се навъртат около пристанището, където им е мястото. Ние се опитахме да бъдем добри с теб, хлапе, защото си още хлапак. Ако беше отишъл на Моряшката улица, сигурен съм, че щеше да останеш доволен. Сега пак ще се озовеш на пристанището, само че щеше да ни спестиш много усилия, а на себе си много рани, ако ни беше послушал.

Разумността в тона на възрастния смогваше да бъде по-ужасяваща от ефикасността на колегата му. Въпросният млад пазач беше бърз като змия. По някакъв начин той отново успя да докопа яката на Уинтроу; този път той хвърли момчето по начина, с който куче захвърля уловен плъх, и го блъсна в поредната каменна стена. Юношата си удари главата; за момент пред очите му притъмня. Устата му се пълнеше с кръв.

— Не съм моряк — изтърси той. — Аз съм свещеник. Жрец на Са.

Мускулестият се изсмя, а другарят му поклати глава в престорено съжаление.

— Това те прави още и еретик. Нима не знаеш, че поклонниците на Одава не обичат онези, които представят техния бог като част от друго божество? Канех се да кажа на Флав, че си получил достатъчно, но сега ми се струва, че още няколко блъсвания ще се отразят добре на просветлението ти.

Ръката на пазача за пореден път сграбчваше яката на Уинтроу и го принуждаваше да се надигне. Паникьосан, юношата изхлузи чело през широкия отвор и изви и ръце. Той буквално се изтърси от ризата, която войникът издигаше. Приливът на страх му позволи да се приземи на крака и да се стрелне още в същия момент. Зяпачите прихнаха да се смеят. Уинтроу можа да зърне изненаданото лице на едрия пазач и присмехулния лик на възрастния му колега. Смехът на ветерана и гневният крясък на бабаита полетяха подире му, само че в този момент Уинтроу вече бе набрал скорост. Красивата архитектура, до скоро тъй пленителна, сега се бе превърнала в нещо, застанало на пътя между него и кораба. Широките и прави улици, по-рано приветливи, сега изглеждаха проектирани с цел да го изложат пред погледите на преследвачите и да го лишат от скривалища. Уинтроу прелиташе край минувачите, които от своя страна се отдръпваха от него и любопитно се взираха подире му. Гол до кръста, той продължаваше да тича, без да се обръща.

Когато улиците се стесниха и започнаха да се вият сред редици дървени складове и занемарени кръчми и бардаци, Уинтроу забави ход и се огледа. Ателие за татуировки. Евтина бакалия. Кръчма. Друга кръчма. Юношата се вмъкна в една пресечка, без да обръща внимание на отрупалия я боклук. Някъде в средата ѝ той спря и се облегна на един праг, за да си поеме дъх. Гърбът и рамото му пламтяха на мястото на разкъсването. Един предпазлив допир показа, че устата му е започнала да се подува. Цицината на главата му не представляваше нищо сериозно.

За един отвратителен момент Уинтроу се замисли за пазача — колко ли сериозно бе възнамерявал той да го нарани? Дали бабаитът си бе поставил за цел да му разбие черепа? Щеше ли да продължи да налага жертвата си до смърт, ако тя не бе му избягала? Той бе чувал за моряци и чужденци, на които градската стража давала урок, включително и в Бингтаун. Тази процедура ли имаха предвид? До този момент юношата винаги бе смятал, че подобни неща се случват само на онези, които са пияни или проявяват някакво друго недопустимо държание.

Ала днес това бе сполетяло и него. Защо?

— Защото бях облечен като моряк — тихо си каза той. Това доведе една ужасяваща мисъл: случилото се може би представляваше наказание от Са, задето той не бе облякъл жреческата си роба. Уинтроу се бе отрекъл от Са, а в отговор Са бе оттеглил своята закрила. Така той наказваше недостойните. Така децата и суеверните говореха за Са, като за поредното човешко същество, чиито по-големи мащаби му предоставят по-голяма жестокост. Не. Не това трябваше да научи Уинтроу от станалото. Но какъв беше урокът? Вече освободен от опасност, умът му с готовност се впусна в познатото упражнение. Всяка случка, без значение колко ужасяваща, съдържаше в себе си някакво поучение. Стига човек да не забравяше това, духът му оставаше в състояние да надвие всичко. Единствено когато той се откажеше и започнеше да вярва, че вселената не е нищо повече от хаотична сбирщина злощастни и жестоки събития, духът му можеше да бъде сразен.