Отдихът започваше да връща силите му. Гърлото на Уинтроу бе пресъхнало, само че той не се чувстваше достатъчно възстановен, за да потърси вода. Вместо това юношата прогони тази нужда от съзнанието си и подири центъра на спокойствието си. Бавни и дълбоки вдишвания приканваха по-широко разбиране. Осъзнаване, което щеше да го споходи, недокоснато от изкривяването на възприятия. Какво трябваше да научи от случилото се? Какво трябваше да запомни?
Мисълта, изникнала сред съзнанието му, го шокира. С неопровержима яснота Уинтроу разбра собствената си наивност. Той бе съзрял красотата на града и я бе възприел като въплъщение на душевността на местните жители. Бе пристигнал тук с очакването да бъде приветстван под светлината на Са. Тази предварителна представа бе заменила осмислянето му до степен, накарала го да подмине очевидните предупреждения. Та нали самите му другари го бяха предупредили. Враждебността на градските стражи също бе послужила за предупреждение. Както бяха послужили и недружелюбните погледи на местните жители… Уинтроу бе постъпил като прекалено доверчиво дете, приближаващо се към ръмжащо куче. Вината за ухапването принадлежеше изцяло на него самия.
Обгърна го вълна от отчаяние, каквото той никога не бе изпитвал до този момент. Появата ѝ изненада Уинтроу, а нейният напор го разтърси. Той беше безнадежден. Безнадежден. Той никога нямаше да се върне в манастира си, никога нямаше да се върне към живота на вглъбеност, който така му липсваше. Той щеше да се превърне в един от мнозината, на които се натъкваше непрекъснато: от хората, убедени, че всички останали са техни врагове и че единствено възможността за облага пораждаше приятелство или обич. Толкова често той бе чувал подигравки към идеала на Са, който твърдеше, че всички са създания на доброто и красивото. Ала сега Уинтроу трябваше да си зададе горчив въпрос — къде беше добротата в младия пазач, който с такова стръвно удоволствие бе пристъпил към задълженията си днес? Къде беше красивото в онази жена с покрити от язви устни, която бе искала да легне с него срещу заплащане? Той се чувстваше млад и глупав, непоправимо наивен. Глупак. Обикновен глупак. Болката от тази обида успешно се съревноваваше с тази на раните му. Той стисна очи, за да я прогони. В този момент му се искаше да се озове другаде. И на мястото на друг човек, който не се чувства по този начин.
Подир момент той отвори очи и се надигна. Най-лошото бе, че тепърва му предстоеше да се завърне на борда. Дори едно завръщане сред покоя на манастира би го затруднило в настоящото му състояние. А да се върне обратно сред глупавите остроти на борда на Вивачия, сред злорадата жестокост на Торг и киселата злоба на вечно неудовлетворения си баща — за него това доближаваше непоносимото. Ала каква беше алтернативата? Да се скрие тук, да остане в Крес като някакъв презрян и беден вагабонтин? Той въздъхна тежко, но това не го облекчи. От края на уличката можеше да види, че слънцето наближава залеза си. Времето, така притискало го да бърза, сега се влачеше неумолимо. Уинтроу реши да потърси моряците от екипажа на Вивачия. Нищо друго в Крес не го интересуваше.
Той закрачи, все така гол до кръста, без да обръща внимание на ухилените взирания и подмятания, касаещи пресните рани. По пътя си Уинтроу се натъкна на група мъже, очевидно моряци от друг кораб. На главите си всички те носеха кърпи — някога бели — с изрисувана черна птица. Те се смееха и си подмятаха дружески обиди, насочени към една от кръчмите.
— Бедничкото — с престорено състрадание възкликна един от тях, когато видя Уинтроу. — Хем те прогонила пачаврата, хем ризата забравила да ти върне!
Това остроумие спечели одобрението на другарите му, които започнаха да се превиват от смях. Уинтроу ги отмина.
След поредния ъгъл той се увери, че е открил Моряшката улица. Не само „Веещият се шал“ се намираше тук, с табела, изобразяваща обгърната единствено с шал жена, който палавият вятър отдипляше: табелите на околните заведения притежаваха същия стил. Тяхната прямота загатваше, че собствениците им не се осланят на грамотни моряци.
Тук нямаше единствено кръчми и публични домове, разбира се. На една сергия се предлагаха талисмани, еликсири и амулети: сушени мехури, които би трябвало да предпазват от удавяне; прах от рог, който гарантираше мъжественост; вълшебни масла, които да умилостивят развилнялото се време. При минаването си покрай тази сергия Уинтроу хвърли състрадателен поглед към наивните купувачи. По-надолу насред улицата бе очертан ринг, в който звероукротител предлагаше на желаещите да се борят с мечока му. Наградният фонд представляваше кесия злато. Макар и с намордник и с изпилени нокти, животното пак изглеждаше заплашително. Къса верига сковаваше задните му лапи; друга, още по-масивна, съединяваше нашийника му и ръката на стопанина. Мечокът се движеше постоянно, като неспокойна планина, а очичките му непрекъснато обхождаха тълпата.