Уинтроу поклати глава. Как така нещата се бяха свели до това или той, или Майлд да се изправят срещу някакъв мечок, за да спечелят обратно чужди пари в нагласена игра? Това беше нелепо. Той погледна към събраните, търсещ поне едно разумно лице, което да го подкрепи. Един от моряците улови погледа му и попита:
— Е, кой ще бъде?
Уинтроу безмълвно поклати глава.
— Аз! — усмихнато обяви Майлд и с танцова стъпка влезе в очертанията на ринга. Звероукротителят отпусна веригата си.
По-късно Уинтроу щеше да размишлява дали мечкарят не е раздразвал животното по време на чакането. Мечокът не се затътрузи към Майлд, нито започна да пристъпва бавно, изправен. Вместо това той се хвърли към момчето, блъсна го с муцуна и го сграбчи с огромните си лапи, за да се изправи, все така повдигнал гърчещия се Майлд. Макар и изпилени, ноктите разкъсаха ризата на младия моряк. Едва един крясък от стопанина накара животното да хвърли жертвата си. Момъкът тежко се приземи отвъд границите на ринга.
— Ставай! — кресна някой, но Майлд не се надигна. Дори звероукротителят изглеждаше сепнат от насилието, проявено от животното му. Той сграбчи веригата и я опъна силно, за да усмири звяра.
— Туйто! — обяви той. — Всички видяхте, беше честно. Мечокът спечели. Момчето бе избутано извън очертанията. Парите си остават за мен.
Имаше известно недоволно ръмжене, но този път никой не попречи на укротителя да се отдалечи, следван от звяра си. Един моряк погледна към все още лежащия Майлд и шумно се изплю.
— Женчовци до един — обяви той, многозначително вперил поглед в Уинтроу. Момчето удържа погледа му и се приближи до лежащия. Майлд още дишаше. Устата му бе полуотворена; всяко вдишване привличаше прах. Той се бе приземил тежко, по корем. Цяло чудо щеше да се окаже, ако нямаше счупени ребра.
— Трябва да го отнесем обратно на кораба — каза юношата и погледна към Комфри.
Морякът му хвърли отвратен поглед, след което престана да му обръща внимание.
— Да вървим, момчета, време е да се връщаме. — И без да обръща внимание на евентуалните наранявания на Майлд, Комфри го сграбчи за ръката и го повлече след себе си. Когато момчето увисна, той премести ръката му над рамото си. Останалите моряци от екипажа на Вивачия го последваха. Те също не поглеждаха към Уинтроу.
— Вината не беше моя! — високо каза Уинтроу. Но по някаква причина се съмняваше.
— Напротив — изтъкна Торг. — Ти знаеше, че той се е натъпкал с киндин. Той изобщо не трябваше да го прави, но се оказа принуден, защото ти беше прекалено страхлив. — Торг се усмихна доволно. — Сега всички те видяха колко струваш, хлапе. По-рано само аз знаех що за страхливо нищожество си ти.
Торг се изплю на улицата и се отдалечи.
Няколко секунди Уинтроу остана неподвижен, загледан в опразнения ринг. Той знаеше, че е постъпил по правилния начин и е взел правилните решения. И въпреки това дълбоко в него се зараждаше усещането, че е пропуснал някакъв шанс. Той бе пропуснал възможността да бъде приет като част от екипажа на Вивачия. Да бъде смятан за мъж сред останалите мъже.
Той хвърли поглед към залязващото слънце и забърза да догони моряците, които сега го презираха.
Глава седемнадесета
Курвата на Кенит
Есенните дъждове бяха отмили почти цялата мръсотия на Заграбя. Лагуната се издигаше по-високо, каналите бяха по-дълбоки, а сърцата на онези, които плаваха на борда на Мариета, бяха безпрецедентно развълнувани. И това им вълнение нямаше нищо общо с трюма, пълен с плячка: макар тя да беше сносна, пиратите бяха виждали и още по-доходоносни пътувания.
— Трябва да знаете, че хората започват да гледат на нас по различен начин. Вече като спуснем котва някъде ни познават и ни приветстват. Казах ли ви, че в Литълпорт мадам Рамп ни предостави целия си дом в продължение на цяла смяна, безплатно? И то не просто мадам да заръча на момичетата; те сами приеха. И бяха склонни на всичко… — Гласът на Соркор заглъхна, възторгнат от настъпилите промени.
Кенит потисна въздишка. Нему се бе наложило да изслуша тази история само двадесетина пъти.
— Да, толкова зарази, при това безплатно — тихо промърмори той. Соркор взе думите му за шега и се усмихна привързано към своя капитан. Кенит трябваше да се изплюе през борда, преди да успее да отвърне на усмивката му.
— Кажи на момчетата да не забравят, че никой не е пророк в собствената си родина.
Соркор се намръщи объркано.