Пиратският капитан смогна и да не въздъхне:
— Имах предвид, че макар другаде да виждат в постъпката ни проява на филантропия, някои от тукашните ще я приемат за утежнена конкуренция. И ще сметнат за свой дълг да орежат тези ни амбиции.
— Искате да кажете, че ще ни завиждат и ще дебнат всяка възможност да ни натрият носовете.
Кенит се замисли за момент.
— Именно.
По белязаното лице на Соркор бавно изникна усмивка.
— Но, капитане, та точно това очакват момчетата. Някой да се опита да ни постави на място.
Капитанът повдигна вежди.
— Има и още нещо, сър.
— Слушам те, Соркор.
— Момчетата спретнаха нещо като гласуване, капитане. И онези, дето не бяха съгласни, бяха принудени да се съгласят. Този път всички ще изчакат с изплащането на пая, сър, и ще ви оставят да продадете целия товар. — Соркор енергично разтри лице. — Аз им рекох, че така цяла Заграба ще види доверието, което те изпитват към капитана си. Имайте предвид, че те още не са склонни да правят така при всяко завръщане. Но този път всички са съгласни.
Кенит възкликна доволно и усмивката му се разшири.
— Много добре си се справил, Соркор!
— Благодаря ви, сър. Реших, че това може да ви зарадва.
Двамата мъже останаха загледани в приближаващия се бряг. Дъждът от вчерашния ден бе прогонил и последните листа от малкото широколистни дървета. Сред хълмовете, обграждащи Заграба, преобладаваше иглолистната растителност. В близост до водата се срещаха лиани, а на места се издигаха извисяващи се кедри. Освеженото от валежа селище изглеждаше почти приветливо. От комините се издигаше дим, който прибавяше йодната си миризма към уханието на водата и водораслите. Завръщане у дома, пробно си каза Кенит. Не, не изглеждаше подходящо. Пристанище. Да, това вече ставаше.
Соркор забързано се отдалечи, подел викове по адрес на някакъв моряк, който по негова преценка не се движеше достатъчно чевръсто. Помощникът бе пословично взискателен по време на навлизането в пристанище: за него не беше достатъчно корабът да бъде привързан добре; самото приближаване трябваше да се изпълни безупречно. Като че ли целият бряг щеше да наблюдава навлизането на кораба им.
Но този път действително бе така.
Кенит мислено преброи нападнатите от началото на това пътуване кораби. Седем, четири от които робски. Петкратно Мариета бе правила опит да преследва жив кораб, без дори да се доближи до успеха. Капитанът почти бе готов да се откаже от тази част на плана си. Може би той можеше да постигне същото, като залови достатъчно количество робски кораби. Миналата нощ двамата със Соркор бяха направили някои изчисления над чаша ром. Въпросните изчисления бяха приблизителни, но пак бяха предоставили приятен резултат. По какъвто и начин всеки от пленените кораби да се справеше с плячкосването, половината от съответната плячка щеше да остава за Мариета. Във всеки един от случаите Кенит бе поверил командването на един от опитните си хора. Този му жест също се бе оказал полезен, защото сега оставащите на борда на личния му кораб се надпреварваха да си спечелят доверието му — надяваха се да се отличат достатъчно, за да заслужат привилегията да командват собствени кораби.
Този метод имаше и един недостатък — той заплашваше да изпразни екипажа му от опитни хора. Но Кенит прогони тази си тревога. По това време той щеше да разполага с цяла флотилия. Не — с личен флот от пиратски кораби, намиращ се под негово ръководство. И тези хора щяха да му бъдат верни, обвързани не просто от дълг, а и от благодарност.
Той и Соркор внимателно бяха разпратили подчинените си съдове из вътрешността и бяха прекарали много време в обсъждане на местата, където новите посетители биха били най-добре приети. И, разбира се, където плячката би била най-голяма за неопитния кораб. Кенит смяташе, че се е справил добре с това си начинание. Дори онези освободени роби, които не бяха избрали да се присъединят към пиратството, пак изпитваха към него благодарност и говореха добре за него. Той беше уверен, че когато дойде моментът те да изберат страна, те ще си припомнят своя спасител. Капитанът кимна на себе си. Крал на Пиратските острови. Напълно осъществимо.
Трите търговски кораба не се бяха отличавали с нищо. Един от тях се бе оказал прекалено грохнал, за да им бъде от полза, и пиратите просто го бяха оставили да потъне, без да си правят труда да гасят пожара му. Останалите два съда и екипажите им бяха откупени чрез съдействието на обичайните Кенитови посредници. Този спомен го накара да поклати глава. Дали той не ставаше прекалено самонадеян? Трябваше да се движи сред по-голям обхват, да използва и други хора. Иначе беше само въпрос на време неколцина прекупвачи да се обединят в опита си за отмъщение. Капитанът на последния кораб се беше оказал сприхав негодник, ритал и замахвал далеч подир овързването си. Той бе псувал Кенит и му бе съобщил, че за залавянето му бива предлагана награда не само из цяла Джамаилия, а дори и в Бингтаун. Кенит му бе благодарил и го беше оставил да седи в трюма на собствения си кораб, окован като роб. При последвалото си изваждане капитанът се бе оказал далеч по-учтив. А Кенит бе решил, че несправедливо е подценявал влиянието, което мракът, гнилата влажност и веригите оказват върху духа. Какво пък, човек се учи през целия си живот.