Навлизането в пристанището премина съвсем гладко и моряците слязоха на брега като същински владетели, с преливащи кесии. Кенит и Соркор скоро се присъединиха към тях, оставяйки неколцина доверени люде на борда — разбира се, тези хора щяха да бъдат богато възнаградени за проявата на търпение.
Капитанът и първият му помощник крачеха сред кея, без да обръщат внимание на безочливите предложения на сводници, проститутки и продавачи на наркотици. Те бяха слезли не за да сключват сделки, а за да демонстрират благоденствието си. Кенит смяташе, че всеки поглед би оценил облеклото на ръководителите на Мариета. Или поне на нейния капитан. Соркор, както винаги, бе проявил предпочитанието си към ярки цветове, от които окото се стряскаше. Коприненият шал, пристегнат около кръста му, преди това бе обгръщал тлъстите рамене на една продадена за откуп аристократка. Украсеният със скъпоценни камъни кинжал, подпъхнат във въпросния колан, бе принадлежал на сина ѝ, момче храбро, ала лишено от разбиране за подходящия момент, в който да се предаде. Жълтата копринена риза бе шита в Калсид по поръчка. Заради едрата гръд, издуваща се под нея, за Кенит тя изглеждаше като издуто платно.
За себе си капитанът бе избрал убити цветове: той разчиташе на тъканта и кройката да привличат окото. В Заграба бяха единици онези, които можеха да назоват същинската цена на дантелата, която пищно се диплеше около яката и маншетите му, но и последният невеж можеше да види, че става дума за нещо изключително ценно. Високите черни ботуши блестяха като огледало, а тъмносините панталони, жилетката и сюртукът подчертаваха и силата, и стройността. Тези дрехи бяха ушити от бивш роб, отказал да вземе на Кенит пари за поръчката. Този факт само усилваше доволството на капитана.
Фолдин бе закупувал плячка от Кенит и преди, но никога до този момент не бе проявявал подобно угодничество. Съгласно подозренията на капитана, слуховете за освободените роби и новите кораби, плаващи под Гарвановия стяг, бяха изпреварили завръщането му в Заграба с цели седмици. Слугата, който ги посрещна пред вратата на Фолдин, ги отведе не в кабинета, а в салона му. По сковаността на тапицираните мебели Кенит можа да прецени, че тази стаичка бива употребявана рядко. Няколко мига капитанът и помощникът му останаха сами, през което време Соркор неспокойно барабанеше по бедрото си. Подир това при тях влезе усмихната жена, понесла поднос с вино и дребни сладки. Вероятно това беше съпругата на Фолдин. Тя мълчаливо направи реверанс и бързо се оттегли, за да бъде заменена от самия домакин.
Със себе си той донесе силна миризма на парфюм и помада: тази острота загатваше за скорошно нанасяне. Дрехите не издаваха подобна припряност; те не бяха облечени специално за случая. Просто Фолдин, типично за повечето произхождащи от Дуржа люде, обичаше ярките цветове и екстравагантните бродерии: ризата, обвила обширния му корем, по-скоро приличаше на гоблен. А обиците му бяха изработени от злато и сребро.
Кенит мислено прибави пет процента към онова, което възнамеряваше да поиска за товара.
— Правите ми голяма чест, капитан Кенит, като се обръщате първо към мен — поздрави Фолдин. — А това не е ли вашият помощник, Соркор, за когото съм чувал толкова много?
— Същият — отвърна Кенит, преди Соркор да е успял да заекне. И на свой ред се усмихна. — Вие казвате, че ви правим чест. Но защо? — сухо попита той. — Нима преди не сме се обръщали към вас?
Домакинът се усмихна и махна с ръка.
— Но тогава, ако разрешите, вие бяхте просто един от пиратите. Сега, ако всичко, което чуваме, е истина, вие сте капитан Кенит Освободител. Да не говорим, че сте и капитан Кенит, който притежава четири кораба повече от последната ни среща.
Кенит любезно кимна. Той с радост забеляза, че Соркор проявява достатъчно разумност да мълчи и да се осланя на капитана си. Сега Фолдин трябваше да отправи предложението си. И то действително не закъсня: след като проточи един момент, за да се настани удобно в стола отсреща им, домакинът напълни трите чаши и поде: