— Не ги мисли — безсърдечно отвърна Кенит. — Сигурен съм, че ако името ѝ не ти хареса, Фолдин ще ти позволи да го смениш. — И той му връчи разплащателните дъсчици. — Вземи. Ще оставя ти да се погрижиш за товара. Не им позволявай да платят по-малко от обещаното и първо прибери парите, преди да им позволиш да разтоварят. Ще останеш ли на борда тази нощ?
— Разбира се — разсеяно отвърна едрият му спътник.
Кенит не знаеше дали да се навъси, или да се усмихне. Заместникът му можеше толкова лесно да бъде купен с обещанието за недокосната плът.
Капитанът се почеса по брадичката и се загледа в отдалечаващия се Соркор, като леко поклати глава подире му.
— Курви — тихо се поздрави той. — Те значително улесняват нещата.
С наближаването на вечерта бе излязъл вятър. Усещаше се, че зимата е съвсем близо; не по-късно от следващото новолуние тя щеше да се появи.
— Никога не съм обичал студа — промърмори Кенит.
— Никой не го обича — потвърди гласец. — Дори курвите.
Бавно, сякаш върху китката му е кацнало нервно насекомо, Кенит я повдигна. Той се огледа и се престори, че намества маншета си.
— И защо ми казваш това? — попита той.
— Прощавай. — И в подигравката си дървеното личице изглеждаше досущ като неговото. — Реших, че се обръщаш към мен. Просто се съгласявах.
— И зад думите ти не се крие допълнително значение?
Дребният талисман от магическо дърво сви устни в привиден размисъл.
— Не повече от твоите — каза личицето и състрадателно изгледа своя притежател. — Аз не зная нищо повече от теб, друже. Единствената разлика между нас е, че аз съм по-склонен да го призная. Опитай. Изречи гласно следните думи: Но в дългосрочен план една курва може да струва повече и от най-пропадналата жена.
— Какво?
— Моля? — Някакъв възрастен минувач се обърна към него. — На мен ли говорехте?
— Не, нищо.
Старецът се вгледа в него.
— Вие сте капитан Кенит, нали? От Мариета? Дето освобождава роби и ги праща да бъдат пирати?
Старецът носеше сюртук с разкъсани маншети; единият му ботуш бе започнал да се къса. И въпреки това той крачеше с достойнство.
Кенит кимна два пъти, а на последното питане отвърна:
— Така казват някои за мен.
Възрастният минувач се задави и изплю храчката си встрани.
— А пък други не харесват тази идея. Те казват, че вие ставате прекалено самонадеян. Прекалено много пирати означава, че плячката става по-малка. И освен това могат да раздразнят сатрапа достатъчно, за да го накарат да изпрати галерите си насам. Едно е да нападаш тлъсти търговски кораби, момчето ми. Но сатрапът получава дял от всички онези робски кораби. Не е хубаво да опразваш джобовете на човека, който поддържа бойните кораби, ако разбирате.
— Разбирам — сковано потвърди Кенит. Той възнамеряваше да убие стареца.
А онзи отново се изхрачи.
— Обаче аз казвам друго — продължи той с по-хриплив глас. — Аз казвам: само така! Набийте му го отзад, момчето ми, че и от мое име тласнете. Време е някой да му покаже на тоя сатрапин, че синьото мастило върху нечие лице не променя нищо. Аз, естествено, не бих споделил това с всеки срещнат. Някои биха се постарали да ме смълчат, ако ме чуеха да говоря подобно нещо. Но след като се натъкнах на вас, рекох да ви кажа: не всички, които си мълчат, са срещу вас. Тъй. Тъй.
И той отново се задави от болезнената си кашлица.
Кенит установи, че е пъхнал ръка в джоба си. Той извади сребърна монета и я подаде на стареца.
— Малко бренди би се отразило добре на кашлицата ви, сър. И ви желая приятна вечер.
Старецът изумено погледна монетата, преди да я повдигне към вече отдалечаващия се Кенит.
— Ще пия за ваше здраве, капитане!
— За мое здраве — промърмори Кенит. Веднъж започнал да си говори сам, беше трудно да спре. Може би това беше страничен ефект от произволния филантропизъм. Нали повечето лудости изникваха по двойки? Той прогони тази мисъл. Прекомерното мислене само водеше до отчаяние и чернота. По-добре беше да не мисли, а да бъде човек като Соркор. Най-вероятно и в този момент помощникът му си представяше изчервяващата се девица в леглото си. Макар че за него би било много по-добре просто да си купи жена, която може да се изчервява и да скимти убедително, щом това толкова му допадаше.
Капитанът бе отвлечен от тези си мисли при влизането си в публичния дом на Бетел. За такава хладна вечер пред нейната врата имаше необичайно количество изчакващи. Двама от тях бяха обичайните ѝ бабаити, наперени и ухилени по нормалния начин. Някой ден, обеща си Кенит, той щеше да се погрижи за тези им усмивки.