— Добър вечер, капитан Кенит — лениво предъвка единият.
— Добър вечер. — Той натърти отговора си, като му придаде съвсем различно значение. Един от изчакващите гръмна да се смее, разнасящ наоколо миризмата на уиски. Смехът на този безмозъчник се предаде и на другарите му.
Кенит се изкачи бързо по стълбите. Направи му впечатление, че тази вечер музиката звучи по-силно, по-настойчиво. Подир влизането си той изтърпя обичайните приготовления и кимна леко, преди да напусне преддверието.
Необичайните неща, посрещнали го в главния салон, го накараха да приближи ръка до дръжката на меча си. В помещението имаше прекалено много хора. Това беше необичайно, защото клиентите не се задържаха тук: Бетел не разрешаваше. Когато някой дойдеше да плати за курва, той отвеждаше въпросната в отделна стая, за да се наслаждава в усамотение. В крайна сметка това заведение не беше някакъв пропаднал моряшки бардак, където асортиментът да бъде пробно опипван. Бетел ръководеше истински публичен дом, отличаващ се с дискретност.
Но тази нощ въздухът бе натежал от миризмата на киндин, а сред канапетата, където седяха свободните курви, сега им правеха компания мъже. Усмивките на момичетата изглеждаха по-принудени, също като смеха им. Кенит веднага забеляза, че те често поглеждаха към Бетел. Този път нейните черни кичури бяха накъдрени и висяха сковано. Капчици пот бяха пробили слоя пудра върху челото и горната ѝ устна; от дъха ѝ ясно се долавяше миризмата на наркотик.
— Скъпи капитан Кенит! — приветства го тя с обичайната си изкуствена привързаност и се приближи с разперени ръце. Бетел задържа представата за прегръдка до последния момент, преди радостно да събере длани пред себе си. Ноктите ѝ бяха позлатени. — Само почакай да видиш какво съм ти приготвила!
— Бих предпочел да не изчаквам — раздразнено отвърна Кенит и огледа салона.
— Защото знаех, че ще дойдеш! — дърдореше тя. — Ние узнахме веднага, още когато Мариета изникна в залива. А много преди това бяхме чули за твоите приключения. Естествено, с удоволствие бихме изслушали разказа на самия им деятел.
Жената трепна с натежали мигли насреща му и намести гърди към пределите на притискащата ги дреха.
— Вече си запозната с обичайните ми изисквания — изтъкна Кенит, но тя бе хванала ръката му и я притискаше към огромната си гръд.
— Обичайното! — весело извика мадам. — То да върви по дяволите, скъпи ми капитане. Човек не идва в дома на Бетел за обичайното. Ела с мен. Само да видиш какво съм запазила…
В салона имаше поне трима, които следяха разговора им с повече внимание от учтивото. И никой от тях, бързо забеляза Кенит, не изглеждаше особено доволен, когато Бетел го повлече към един сводест вход. Любопитно и предпазливо, капитанът надникна отвъд прага му.
Тя или беше нова, или бе работила по време на предишните му посещения. За любителите на дребните и бледи жени тя би изглеждала смайваща. С големи сини очи и триъгълно лице с розови бузи. Устата ѝ бе дребна, с чувствени устни, начервени. Късата златиста коса бе стегната на къдрици. Бетел я бе облякла в бледосиня рокля, допълнена със златни бижута.
Младата жена се надигна от пискюлените възглавници, върху които седеше, и се усмихна очарователно насреща му. Нервно, но очарователно. Зърната ѝ бяха украсени с розова боя, за да изпъкват по-ясно през полупрозрачния плат на дрехата ѝ.
— Специално за теб, капитане — гальовно оповести Бетел. — Сладка като мед и красива като кукличка. В най-голямата ни стая. Предполагам, че преди това ще искаш да бъде донесена вечерята?
Той се усмихна в отговор.
— Точно така. И ще искам да бъде поднесена в обичайната стая, последвана от обичайната ми жена. Аз не си играя с кукли, те не са ми интересни.
И Кенит се отправи към стълбището. През рамо той не пропусна да напомни:
— Накарай Ета да се изкъпе. И да не забравиш хубавото вино, Бетел.
— Капитане! — възрази тя. С нервност, която започваше да приближава страх. — Моля те. Поне опитай Аворета. Ако тя не ти хареса, няма да ти искам пари.
Кенит бе започнал да се изкачва.
— Тя не ми харесва, така че няма да има нужда да плащам за нея.
Кръстът го болеше от напрежение. Той бе забелязал плам в очите на мъжете по време на изкачването си.
Между първия и останалите етажи стълбището бе разделено от врата. Кенит я затвори след себе си и бързо се изкачи до следващата площадка, където, под светлината на самотен фенер, се извиваше стълбището. Именно край този ъгъл капитанът остана да изчаква — безшумно изтеглил меч и нож. След секунди вратата под него тихо се отвори и отново се затвори. По дочуващите се предпазливи стъпки той можа да прецени, че изкачващите се са поне трима.