Кенит се усмихна мрачно. За предпочитане беше той да ги посрещне тук, на закрито и тясно, отколкото сред мрака на улицата. С малко късмет щеше да повали поне един.
Не му се наложи да чака дълго: нападателите горяха от нетърпение. Когато първият изникна иззад ъгъла, мечът на Кенит разсече гърлото му. Проста работа. В добавка капитанът го блъсна назад, към другарите му. Раненият залитна назад, гълголещ, и рухна върху останалите. Кенит се хвърли подире им, включвайки и лампата в изненадващата си атака. Залети от парчета горещо стъкло, светилно олио и бъдещ труп, оцелелите започнаха да ругаят в мрака. Капитанът направи няколко слепи замаха в тъмното, за да окуражи оттеглянето на нападателите си. Той се надяваше, че умиращият ще е рухнал в краката им. Излишно би било да го намушква отново, затова Кенит съсредоточи ударите си по-високо и бе възнаграден с два отделни болезнени вика. Разстоянието и затворената врата най-вероятно щяха да ги приглушат. Той бе сигурен, че още изненади го очакват и горе; не биваше да разваля очакването им.
Тримата му противници се блъснаха в долната врата. При този знак Кенит отново се хвърли напред, замахващ и с нож, и с меч. Тук той имаше предимство, защото от него се искаше единствено да напада, докато противниците му трябваше да внимават да не се ранят взаимно. Един от тях припряно търсеше дръжката на вратата, но явно не можеше да я открие, защото изруга. В края усилията му доведоха до успех, макар и само за да позволят на него и на умиращите му спътници да се изсипят на площадката. Застанала в подножието на стълбището, Бетел се вторачи в тях ужасено.
— Плъхове — осведоми я Кенит. Един бърз замах на меча му се убеди, че и третият противник ще умре. — На стълбището имаше гризачи. Трябва да бъдеш по-взискателна към хигиената, Бетел.
— Те ме принудиха! Те ме принудиха. Аз се опитах да ти попреча да се качиш. Знаеш, че го сторих!
Кенит отново затвори вратата, приглушавайки воплите ѝ. Дано това хленчене не бе достигнало до горния етаж. Безшумен като котка, той за втори път се отправи нагоре по стълбището. Пред последната врата пиратът спря. Ако противниците му бяха чули суматохата — не, ако бяха достатъчно хитри — те щяха да са оставили човек да чака пред нея. Той отмести резето, стисна оръжията си и безшумно избута преградата, напредвайки колкото се може по-безшумно. Там беше пусто.
Вратата на обичайната му стая бе затворена, а отвъд долитаха шепнещи гласове. Мъжки гласове. Значи следващите нападатели бяха поне двама. Нямаше съмнение, че те са го видели през прозореца. Защо тогава не бяха слезли, за да го пресрещнат? Може би защото очакваха другарите си да го надвият и да го завлекат в тази стая.
След миг размисъл пиратът рязко потропа.
— Пипнахме го! — дрезгаво извика той. Някакъв глупак действително му отвори. Кенит се постара това да бъде последната глупава постъпка в живота на наивника, като заби ножа си в стомаха му и го тласна нагоре с цялата си сила. Уви, острието не нанесе желаните от него щети; по-лошо, то се заплете в ризата. Кенит бе принуден да го изостави. Той блъсна наръгания и скочи да посрещне следващия си противник. Мечът му умело посреща оръжието на Кенит, отклони намушкването му и на свой ред атакува. Този човек беше фехтовчик, осъзна капитанът, докато отклоняваше насочената към гърлото му маневра. С криворазбрано усещане за галантност и умение.
Кенит хвърли бърз поглед из стаята. В нея имаше още един човек, спокойно настанен в креслото пред огъня. В ръката си той държеше чаша бордо, но същевременно демонстрираше и достатъчна съобразителност да отпусне другата си ръка върху оголения меч, лежащ в скута му. Ета лежеше върху кревата, гола. И тя, и завивките бяха окървавени.
— Крал Кенит пристига да се притече на помощ на своята дама — отбеляза седналият и с чашата посочи към курвата. — Не мисля, че тя е готова да те приеме сега. След деня, който ние прекарахме с нея, тя е… неразположена.
Това подмятане целеше да го разсее: и почти успя. Смущаващо обстоятелство. Не, измъчващото го чувство представляваше обикновен гняв — тези негодници му бяха отнели едно от малкото чисти и приятни убежища. Кенит никога повече нямаше да може да се отпуска при идването си тук.
Част от съзнанието му си отбелязваше долитащите откъм улицата викове. Пристигаха още от противниците му. Той трябваше да се разправи бързо с настоящия си съперник, а после да се погрижи и за седящия. Но нещата не се развиха според този му замисъл, защото остроумничещият остави чашата си и на свой ред нападна Кенит. Той поне не беше достатъчно глупав, за да смята, че галантността може да има нещо общо с убиването. А от своя страна Кенит не беше толкова глупав да смята, че би могъл да има голям шанс срещу двама мечоносци. Искаше му се да не беше оставял дългия си нож в корема на първия.