Усмивката му продължаваше да нараства.
— Власт, Соркор. Другите ни виждат, че я натрупваме към себе си. Този опит за убийство е доказателство, че ние напредваме към целта си. — Кенит осъзна, че хората му го гледат. — И отвеждаме и екипажа си заедно с нас — увери ги той, кимвайки. Петимата пирати, доведени от Соркор, се ухилиха насреща му.
Помощник-капитанът прибра оръжието си и попита:
— Тъй. А сега какво?
Кенит се замисли за момент, преди да посочи към хората си.
— Вие двамата, вървете да обиколите кръчмите и бардаците. Заедно. Намерете другарите ни и ги предупредете, тихомълком. Тази нощ ще бъде най-разумно всички да преспим на борда на Мариета, със зорка вахта. Двамата със Соркор също възнамеряваме да постъпим така. Но само след като се разходим из града, за да бъдем видени. И ви предупреждавам още отсега, кажете и на другите: никой да не се хвали с това. Разбрахте ли? За нас това не е случка, която да си заслужава разказването. Нека останалите да говорят вместо нас, така ще се разчуе по-бързо.
Хората му кимнаха и си размениха усмивки.
— Вие двамата — продължаваше Кенит — ще последвате Соркор и мен, докато обикаляме. Но не открито. Вие ще ни пазите и ще се ослушвате какво се говори за нас. Слушайте и помнете, защото после ще искам пълен доклад.
Другите двама също кимнаха. А Кенит се огледа. Имаше и още нещо, което той трябваше да стори. Нещо, което бе възнамерявал да стори.
Ета стоеше притихнала и го гледаше. Дребен рубин блестеше на ухото ѝ.
— Ти. — Капитанът посочи към последния моряк. — Погрижи се за жената.
Пиратът се изчерви, преди да пребледнее.
— Слушам, сър. А какво да направя, сър?
Кенит ядосано тръсна глава. Предстоеше му да свърши толкова много, а хората му го безпокояха за дреболии.
— Заведи я на кораба. Нека да ме чака в каютата ми.
Щом градът считаше Ета за негова, Кенит трябваше да я отдели. Той не биваше да оставя уязвими точки. Това ли беше всичко, запита се той, смръщил чело? Да.
Ета изтегли чаршафа от последното тяло. Изправена като кралица, тя омота окървавената завивка около раменете си. Кенит за последно огледа стаята, а после се обърна към хората си, които го гледаха с възхищение. Дори Соркор се усмихваше. Това пък защо?
Разбира се. Жената. Те бяха очаквали, че подобно клане ще е убило желанието му към нея. Тази му постъпка, която за тях доказваше противоположното, го бе издигнала още повече в очите им. Сластта никога не бе мотивирала Кенит; той не намираше насиненото женско тяло за привлекателно. Но те нямаше как да знаят това. Какво пък, нека си го мислят.
Той отново погледна към изчервения моряк.
— Погрижи се тя да получи топла вода, за да се окъпе. Нахрани я. И ѝ намери подходящи дрехи.
Изглежда тази случка означаваше, че Ета трябва да остане в каютата му. Нека поне бъде чиста.
Кенит улови погледа на Соркор.
— Чухте какво нареди капитанът — строго обяви помощникът му към подсмихващите се моряци. — На работа!
С две отсечени потвърждения назначените за вестоносци изчезнаха в стълбището. Онзи, комуто бе поверено да отведе Ета, прекоси стаята, поколеба се за миг и я вдигна на ръце. За изненада на Кенит тя благодарно се притисна към моряка. Капитанът, Соркор и последните двама поеха по стълбището, следвани от носената Ета.
На площадката те се натъкнаха на Бетел. Кършеща ръце, тя възкликна:
— Ти си жив.
— Така излиза — потвърди Кенит.
В следващите ѝ думи се съдържаше гняв.
— Да не си мислиш, че ще изведеш Ета?
— Именно — съгласи се капитанът през рамо.
— Ами всички онези трупове? — изпроводи ги писъкът ѝ.
— Тях можеш да задържиш — отвърна Кенит.
Докато биваше пренасяна отвъд прага, Ета хвана входната врата и я затръшна зад себе си.
Глава осемнадесета
Малта
Всичко щеше да е минало прекрасно, ако не беше онзи дебел глупак Давад Рестарт.
Малта намери парите под възглавницата си в онази утрин, когато баща ѝ отплава. Сбитият почерк от бележката ѝ беше познат — тя го бе виждала в писмата, които майка ѝ получаваше от съпруга си. За моята вече не толкова малка дъщеря, пишеше татко. Зелената коприна ще ти подхожда най-много.
В кесийката тя откри четири златни монети. За стойността им девойката не бе сигурна; това бяха чуждестранни пари, от една от земите, които баща ѝ бе посещавал по време на търговските си пътувания. Но още при вида им се беше почувствала уверена в едно: те ще бъдат достатъчни за най-пищната рокля, която Бингтаун някога е съзирал.