Решението се бе оказало просто: Малта възложи на Рейч да съхранява опакованата рокля, бижутата и обувките в стаята си. Неотдавна Роника бе поверила на Рейч цяла стая — с изглед към градината с езерцето. Малта не знаеше с какво Рейч е заслужила това уединение, но в този случай то се оказа полезно. Тя можеше да посещава робинята по всяко време, без това да събуди нечии подозрения. Нали все пак Рейч я учеше да танцува и я запознаваше с етикета.
Беше забавно, че една робиня знае тези неща. Дело и Малта често се смееха на това в кратките моменти, които двете прекарваха заедно. Разбира се, сега приятелката ѝ се смяташе за прекалено възрастна, та да прекарва времето си в компанията на някакво си момиченце. Ала това щеше да се промени веднага щом Малта се представеше като жена.
Отново Рейч щеше да бъде тази, която да ѝ помогне с обличането в навечерието на бала. Малта не я беше предупредила — това само би дало на робинята прекалено време за размисъл и възможност да изтича при майка ѝ или при баба ѝ. Вместо това девойката просто отиде при нея, поиска оставения на съхранение пакет и ѝ нареди да ѝ помогне да се приготви. С чудата усмивка жената се бе съгласила. Малта получи възможност да се убеди в полезността на напълно покорна слугиня.
Вече преоблечена, тя се настани пред малкото огледало на Рейч, за да си сложи бижутата (внимателно, едно по едно) и да се гримира. Тя очерта краищата на ушите си и меката им част в цвета, красящ клепачите ѝ. Получилият се ефект изглеждаше едновременно екзотичен и примамлив. Робинята я наблюдаваше изумено. Очевидно тя бе удивена, че Малта притежава подобни умения.
Когато поръчаната по-рано от Малта кола пристигна, Рейч изглеждаше само леко притеснена. Тя се осведоми къде отивала младата господарка, а Малта отвърна, че отивала да посети Китън Шайев. Родителите на Китън поканили кукловод, който да развлича нея и братчето ѝ, докато те са на бала. Беше всеизвестно, че глезенът на Китън още се възстановява след онзи инцидент с понито. Тъй като и тя, и Малта щяха да пропуснат бала, поне да си правели компания.
Малта изрече тези лъжи с пълна увереност. Рейч повярва напълно, кимна усмихнато и каза, че несъмнено Китън нямало да скучае. Единственото неудобство бе тъмното зимно наметало, което Малта трябваше да носи по пътя: то не си подхождаше с тази прекрасна рокля. Само че девойката не можеше да допусне да напраши дрехата си, нито да позволи да бъде видяна с нея преди самия прием. Традиционният начин на пристигане не включваше наемна кола. Всички останали щяха да пътуват със семейните си карети или да яздят най-скъпите си коне. В този случай тя беше безсилна. Най-расовият ѝ кон представляваше тлъстичкото пони, което двамата със Силдин яздеха. Тя напразно бе умолявала за собствено животно. Както винаги, майка ѝ беше отказала, заявявайки, че семейната кобила е най-подходяща за подобни уроци. Тази кобила бе по-възрастна от Малта. Дори и ако тя бе искала да използва крантата, не би могла да я изведе от конюшнята по това време, без майка ѝ да чуе. Пък и с подобна рокля не би подобавало да язди.
Въпреки всичко, въпреки тежкия подплатен плащ, който накара лицето ѝ да се изпоти в топлата нощ, въпреки грубоватата песничка, която кочияшът очевидно намираше за страшно забавна, въпреки беснеенето, на което щеше да се отдаде майка ѝ впоследствие, Малта се чувстваше страшно развълнувана.
— Аз отивам на бала. Аз наистина отивам на бала — повтаряше си тя. Прекрасно беше това усещане за контрол над собствения си живот. До този момент тя не бе осъзнавала степента, в която ѝ е омръзнало да стои затворена у дома под задушаващата сянка на майка си. Майка ѝ беше толкова улегнала, сдържана и предвидима. Тя никога не предприемаше нещо, което не би било очаквано от нея.
В продължение на изминалата година, по време на боледуването на дядо ѝ, този дом се бе превърнал във възможно най-скучното място на света. А и преди това той не би могъл да бъде определен като забавен. Той изобщо не приличаше на домовете на останалите. Другите Търговски семейства организираха приеми. Сред тях дори имаше хора, които не ограничаваха поканените само до останалите Търговци, а приветстваха и семействата на новодошлите. Неотдавна Бекъртови бяха си изкарали една удивителна вечер в компанията на жонгльорска трупа, наета от семейство новодошли. Полия Бекърт ѝ бе разказвала на следващия ден за младите момчета от трупата, които били облечени единствено с препаски и подмятали във въздуха стъклени топки, факли и ножове. Подобни прояви никога не се случваха в дома Вестрит. Понякога баба ѝ канеше някаква друга възрастна Търговка, с която седяха по цял ден сами, бродираха, отпиваха вино и се убеждаваха взаимно в предимствата на миналото. Но дори и тази старица бе престанала да идва: когато болестта на дядо ѝ се беше влошила, баба Роника беше престанала да кани гости. И в продължение на година под този покрив се бяха наслоявали униние и мрачина. Майка ѝ дори беше спряла да свири на арфа вечер. (Макар че самите изпълнения не липсваха особено на Малта. Всеки път, когато Кефрия сядаше да свири, тя се опитваше да учи и дъщеря си. Не, благодаря. Подръпването на струни не се вписваше в Малтината представа за забавление.)