— Спри тук! — просъска тя към кочияша, а подир това ѝ се наложи да повтори по-силно. — Спри тук. Ще продължа сама. Казах да спреш, идиот такъв!
Той почти бе навлязъл в светлината на факлите пред входа, преди да спре. И дори си позволи да се изсмее на гнева ѝ. Тя му плати точно колкото се полагаше, без никакъв бакшиш. Да видим дали и това ще му е весело. Кочияшът си отмъсти, като не ѝ подаде ръка, за да слезе. Но пък тя не се нуждаеше от подобна помощ; тя беше млада и ловка, а не някаква си саката старица. При слизането Малта за момент настъпи роклята си, но не я разкъса и не се спъна.
— Ела да ме вземеш в полунощ — важно се разпореди девойката. Това беше ранен край, но макар да не ѝ се искаше да го признава, Малта не искаше да разгневява майка си прекомерно. Едно нейно закъснение би разгневило и баба ѝ. Освен това малко след полунощ маските биваха сваляни, а тази стряскаща част от приема никога не се бе харесвала особено на Малта.
Една година, когато тя бе на седем, представителят на Дъждовните земи бе свалил маската си. Малта бе останала поразена от видяното. Той бе изглеждал като дете, започнало с обичаен растеж, но с течение на времето придобило чудата костна структура и издутини, които може би приютяват необичайни органи. С удивление тя бе гледала как дядо ѝ стиска ръката му и го обявява за свой брат. В продължение на много нощи тя бе измъчвана от кошмари, породени от видяното, но винаги се бе успокоявала с мисълта за проявената от дядо ѝ храброст. Тя също не биваше да се страхува от подобни чудовища. И все пак…
— Точно в полунощ — повтори тя.
Коларят многозначително погледна към скромните монети в шепата си.
— На всяка цена, млада госпожице — саркастично отвърна той и пришпори коня си. Докато копитата заглъхваха, Малта бе споходена от моментно неспокойство. Ами ако той не се върнеше? Тя не можеше да си представи да се прибира пеша посред нощ, още по-малко с дълга рокля и бални пантофки.
Девойката решително прогони тази мисъл. Нищо, нищо нямаше да ѝ попречи да се наслади на тази нощ.
Пред Залата на Търговците вече спираха карети. Малта бе виждала тази постройка и преди, много пъти, ала тази вечер сградата изглеждаше особено голяма и внушителна. Факленото сияние придаваше на мрамора почти кехлибарен оттенък. От всяка карета слизаха гости, по двойки или цели семейства, облечени в най-скъпите си дрехи. Разкошните рокли на дамите шумоляха над паважа. Момичетата носеха сред косите си последните от цветята на сезона, а момчетата бяха спретнати и сресани до невъзможност. А мъжете… известно време Малта остана в сенките и ги разглеждаше почти ненаситно. Те слизаха от каретите или скачаха от седлата. На бащите и дядовците тя не обръщаше никакво внимание. Очите ѝ следяха единствено младите съпрузи и ергените, които с размах демонстрираха необвързаността си.
Тя ги наблюдаваше и размишляваше. Как ли една жена правеше своя избор? Те бяха толкова различни, а жената можеше да избира само веднъж. Или два пъти, ако съпругът ѝ умреше преждевременно и я оставеше вдовица във възраст, в която тя все още можеше да добие деца. Ако една жена обичаше своя спътник истински, тя никога не би пожелавала подобно стечение на обстоятелствата, без значение от любопитството ѝ. И все пак това не ѝ изглеждаше справедливо.
Пред залата рязко спираше черен кон, впил копита сред паветата. Това беше Род Каерн. Косите му се стичаха по гърба като черен водопад, лъскав като гривата на коня му. Раменете му опъваха кройката на сакото му. Той имаше остър нос и тесни устни. Дело бе потръпнала, когато двете бяха разговаряли за него. Той е зъл, авторитетно бе казала тя. И мълчаливо бе подбелила очи, когато Малта я бе попитала какво има предвид.
Малта бе изпитала завист, задето приятелката ѝ знае подобни неизвестни на нея неща. Братът на Дело често канеше приятелите си на вечеря; Род бе един от тях. Защо Малта не можеше да има по-голям брат като Керуин, който ходеше на лов и имаше удивителни приятели, вместо глупавия Уинтроу, чиято жреческа роба приличаше на бабешки пеньоар и чието лице си оставаше по бебешки гладко?