Майката на Дело хвана съпруга си под ръка. Той беше строен и висок, облечен в тон с любимата си. Двамата започнаха да се изкачват по стълбите с достолепни крачки. Зад тях Керуин нетърпеливо изчакваше слизането на сестра си. Подобно на баща си, наследникът също носеше панталон и сако в син цвят, с лъскавочерни ботуши. На едното му ухо проблясваше златна обица, а черната му коса бе дръзновено извита в къдрици. Малта, свикнала да го вижда от години, в този момент гледаше на него по съвсем нов начин, породил леки тръпки. Никога преди той не бе ѝ изглеждал толкова красив. Тя копнееше да го смае с вида си.
Вместо това самата тя се оказа смаяна от вида на приятелката си. Роклята на Дело повтаряше цвета на майчиния ѝ тоалет, но приликата свършваше тук. Косата ѝ бе сплетена в обгръщаща плитка, украсена с цветя. Ръбът на роклята ѝ бе украсен с дантела, която придаваше дължина почти до средата на прасеца. Същата дантела красеше яката (висока) и ръкавите. Тя не носеше никакви бижута.
Малта не можа да се сдържи и се хвърли към приятелката си.
— Нали каза, че тази година ще бъдеш с истинска рокля! Каза, че така ти била обещала майка ти — на един дъх я приветства девойката. — Какво стана?
Дело я погледна тъжно. В следващия миг погледът ѝ придоби изумление; тя буквално зина.
Керуин покровителствено пристъпи пред сестра си.
— Не мисля, че вие бихте могли да познавате моята сестра — надуто заяви той.
— Керуин! — раздразнено възкликна Малта и изви врат леко встрани, за да надникне към озовалата се зад гърба му Дело. — Какво стана?
Приятелката ѝ гледаше още по-изумено.
— Малта? Това ти ли си?
— А кой друг? Кажи, майка ти да не би да си е променила мнението? — настояваше девойката. Неприятно подозрение започваше да си проправя път сред мислите ѝ. — Ти трябва да си ходила да пробваш тоалета си. Няма как да не си знаела, че няма да ти позволят да носиш рокля!
— Очаквах, че тази година ти няма да присъстваш! — изхленчи Дело. А Керуин Трел гледаше удивено.
— Малта? Малта Вестрит?
Неговият поглед я обхождаше по начин, който тя със сигурност можеше да определи като груб. И въпреки това тя отново потръпна.
— Трел! — Шукор Кев слизаше от коня си. — Радвам се да те видя. А коя е приятелката ти? — Невярващият му поглед за момент се задържа върху Малта. — Няма как да я заведеш на бала, друже. Би трябвало да знаеш, че той е само за Търговци.
Нещо в тона му смути Малта.
Близо до тях спря поредната карета. Лакеят ѝ се затрудняваше да отвори вратата, която заяждаше. Малта се постара да не поглежда натам: взирането не подобаваше на една дама. Но лакеят я видя и очевидно остана толкова изненадан от вида ѝ, че напълно забрави за задължението си.
В купето на каретата се возеше тлъстичък мъж, който блъсна вратата. Тя отхвърча и едва не удари Малта. А Давад Рестарт, защото пътникът се оказа именно той, едва не се изтърколи на улицата.
Лакеят я бе хванал над лакътя, за да ѝ помогне да се задържи на крака — Малта бе отстъпила рязко от вратата на каретата. Ако не беше този му жест, тя лесно би могла да се отдръпне и да остане незабелязана. Но това задържане позволи на Давад да я види. Не само това, той настъпи роклята ѝ, докато сграбчваше вратата на каретата си.
— Моля за прошка, госпожице — веднага се извини тромавият. И затихна, останал загледан в нея. В този ѝ вид той не можеше да каже със сигурност, че я познава. Малта не можа да сдържи усмивката си.
— Добър вечер, Търговецо Рестарт — поздрави тя и направи реверанс. С дълга рокля това се оказа малко по-необичайно. — Надявам се, че сте добре.
Той продължи да се взира в нея още няколко секунди, преди да отвори уста и пискливо да се осведоми:
— Малта? Малта Вестрит?
Друга карета заемаше мястото на колата на семейство Трел. Тази кола бе украсена по разкошен начин със зелено и златно. Дъждовните цветове. Пристигаха представителите на семействата от Дъждовните земи. Балът щеше да започне веднага след пристигането им.
Зад нея, подобно на ехо, последва невярващото възклицание на Шукор.
— Малта Вестрит? Не може да бъде!
— Същата. — Тя отново се усмихна на Давад. Доставяше ѝ неочаквано удоволствие да наблюдава смаяния начин, по който погледът му се местеше от огърлицата на врата ѝ към дантелата, обгръщаща гръдта ѝ. Неочаквано той погледна зад нея. Тя се обърна, но там беше пусто. Проклятие. Явно Дело беше влязла в залата сама. А Давад се озърташе припряно. Когато вратата на Дъждовната карета се отвори, той неочаквано я сграбчи за раменете и я блъсна зад себе си, почти в купето на все още отворената си кола.