Ала това се бе случило преди инцидента.
Той седеше кръстато върху палубата, отпуснал ранената си ръка в скута. На Вивачия не се налагаше да извръща очи към него, за да знае, че той също се е загледал към далечния хоризонт. Островчетата, край които минаваха в момента, не представляваха интерес за него. В подобен ден Алтея би се облегнала на парапета, с попиващи всичко очи. Вчера беше валяло; множеството изворчета, кръстосващи парчетата суша, бяха надошли и струяха оживено. Някои се вливаха в солената вода пряко, други напускаха стръмнините под формата на сребристи водопади. Всичко това вливаше прясна вода, която за известно време се задържаше над солената. По тази причина цветът на вълните, през които напредваше корабът, беше променен. Тези островчета изобилстваха от крилат живот: позивите на морски, скални и сухоземни птици се сливаха в мащабен хор. Зимата може и да бе пристигнала, ала на тези острови тя пристигаше под формата на дъжд и обилна растителност. На запад Прокълнатият бряг стоеше обгърнат в типичните си зимни мъгли. Димящите води на множеството тукашни реки, идващи от този бряг, смекчаваха местния климат, а Пиратските острови обгръщаха в мъгла. Тези острови никога нямаше да усетят допира на снежинка, защото топлите води на Вътрешния проход не допускаха стръвния мраз.
Но макар тези острови да бяха зелени и мамещи погледа, Уинтроу мислеше единствено за едно далечно пристанище, разположено много на юг, и за манастира, намиращ се на един ден път от въпросното пристанище. Може би той би понасял пътуването по-леко, ако можеше да се успокоява дори с най-незначителната надежда за отбиване до този бряг. Ала пътят им нямаше да ги отведе там. Баща му не беше толкова глупав, та да му предостави смътна надежда за бягство. По време на пътуването те щяха да пускат котва в не едно пристанище, но Същин не беше сред тях.
Може би момчето можеше да усеща мислите ѝ със същата лекота, с която това се бе удавало на Алтея, защото то неочаквано отпусна глава над свитите си колене. То не заплака. Вече не му бяха останали сълзи, пък и Торг би засипал с груби подигравки и най-малката проява на слабост. Така по никакъв начин не можеше да излезе онази мъка, която продължаваше да се трупа у него и да заплашва да го разкъса.
В един момент Уинтроу въздъхна и отвори очи. И се загледа в ръката си, отпусната с леко присвити пръсти.
От инцидента бяха изминали три дни. Обикновена глупава злополука, от онези, които неизменно спохождат служещите на борда. Някой бе отпуснал въже неочаквано за Уинтроу. Вивачия не смяташе, че това е било умишлено. Нямаше начин екипажът да е чак толкова настръхнал срещу него. Ставаше дума за обикновен нещастен случай.
Във всеки случай стрелналото се конопено въже бе отнесло със себе си ръката на Уинтроу, все още обвила пръсти около него, и рязко я беше блъснало в една макара. Вивачия и до днес изпитваше гняв, когато си припомнеше думите, които Торг бе изрекъл над свилото се на палубата момче, притиснало окървавена ръка към гърдите си.
— Така ти се пада, задето не внимаваш, пикльо. Имаш късмет, че си премаза само един пръст, а не цялата ръка. Ставай и се хващай на работа. Тук няма кой да ти бърше сополчетата.
И помощникът се бе отдалечил. На негово място бе изникнал гузният Майлд, за да превърже ранения пръст с почти чиста носна кърпа. Майлд, чиито ръце бяха пуснали въжето преждевременно. Майлд, чиито пукнати ребра все още бяха стегнато омотани.
— Извинявай — тихо каза Уинтроу. Мълчанието се беше проточило. — Не бива да разговарям с теб по такъв начин. Ти ми предлагаш по-голямо разбиране от всички останали на борда. Поне се опитваш да разбереш какво изпитвам. Нямаш никаква вина за моето нещастие. Просто ми се иска да се намирах другаде. Ако ти не беше жив кораб, баща ми не би ме принудил да бъда тук. Това обстоятелство ме кара да обвинявам теб, макар ти да нямаш вина за това, което си.