Това бяха прости думи, но под тях се криеше страх. Уинтроу си пое дъх и се обърна към вероятността, която бе отричал.
— Струва ми се, че осъзнавах това още от момента, в който се случи. И все пак се надявах… Но тази сутрин цялата ми ръка се е подула. И освен това под бинта влажнее. — Гласът му стана по-тих. — Това е толкова глупаво. По-рано съм се грижил за чужди рани, не като лечител, но зная как да почиствам рана и да сменям превръзки. Но когато става дума за собствената ми ръка… От миналата вечер не съм се осмелявал да погледна.
Той замълча и преглътна мъчително.
— Не е ли странно? — с напрегнат глас продължи момчето. — Бях там, когато Са’Гарит отряза един крак. Това трябваше да бъде сторено. За всички ни беше очевидно. Но болният не спираше да повтаря: не, не, нека изчакаме още малко, може би ще се оправи. А час след час ние виждахме, че той се влошава. Накрая съпругата му го убеди и той ни позволи да извършим онова, което трябваше да бъде извършено. Тогава се чудех за причината, поради която той не спираше да отлага неизбежното, вместо просто да го изтърпи. Защо да се вкопчва в гниеща смес от плът и кост, само защото тя е била полезна част от тялото му?
Юношата замлъкна и отново се приведе над ръката си. Вивачия можеше да усети пулсациите на болката му, онова туп-туп-туптене, което пробождаше с всеки удар на сърцето.
— По-рано никога не се бях вглеждал в ръцете си; не се бях замислял за тях. Ръцете на жрец… човек непрекъснато чува този израз. През целия си живот съм имал съвършени ръце. Десет пръста, всичките умели… По-рано изработвах стъклописи. Знаеше ли това, Вивачия? Вглъбявах се в работата си и ръцете ми започваха да се движат сякаш сами. А сега…
Той отново притихна. Този път Вивачия се осмели да каже нещо.
— Много моряци губят от пръстите си. Или цели ръце. И въпреки това те…
— Аз не съм моряк. Аз съм жрец. Или поне трябваше да бъда, преди баща ми да ме обрече на това. Той ме унищожава. Той умишлено иска да ме унищожи. Той и хората му се присмиват на вярата ми. Когато се опитвам да се придържам към нея, те я използват срещу мен. Не мога да понеса онова, което той ми причинява. Което всички те ми причиняват. Те искат да унищожат…
— И въпреки това те си остават същите, дори и без крайници — неумолимо продължи Вивачия. — Ти не си един пръст, Уинтроу. Ти си човек. Ти подрязваш косата и ноктите си, но пак си оставаш Уинтроу. Щом си жрец, ти ще си останеш такъв, без значение с колко пръста. Ако трябва да изгубиш един от пръстите си, нека бъде така. Но не използвай това като оправдание да спреш да бъдеш себе си.
Тя поспря, почти удовлетворена от смаяното му мълчание.
— Аз зная малко за твоя Са, Уинтроу. Но зная много за рода Вестрит. Каквото си роден да бъдеш, ти ще бъдеш, без значение моряк или свещеник. Бъди това, което трябва да бъдеш. Не им позволявай да ти причиняват неща. Сам си придавай форма. Стани това, което си: така рано или късно всички ще го осъзнаят, дори и онези, които не са склонни да го признаят. Ако желаеш да се оформяш според наставленията на Са, стори го без хленч.
— Корабе. — Той изрече думата тихо, но тя звучеше като благословия. И допря здравата си ръка до дъските ѝ. След миг колебание отпусна и ранената, с дланта надолу, до нея. За пръв път от напускането на Алтея Вивачия почувства как някой от нейния род умишлено търси от нея сили. Тя се съмняваше, че момчето осъзнава какво прави; може би докато свеждаше глава и мълвеше, то смяташе, че се моли на Са. Но без значение към кого беше насочена тази молитва, Вивачия беше тази, която се отзова.
— Уинтроу — поде тя, когато юношата утихна. — Върви при баща си и му кажи. Поискай да бъде извършено тук, до мен. Ако възрази, кажи, че аз съм поискала така.
Тя се боеше, че той ще се поколебае. Вместо това той се надигна и мълчаливо се отправи към капитанската каюта, за да почука със здравата си ръка.
— Влез — отвърна Кайл.
Вивачия не можеше да вижда ставащото в самата нея, ала го усещаше по начин, за който човеците не ѝ бяха предоставили дума. Затова тя можеше да усети туптенето на сърцето му. Можа да усети и слабото триумфално сепване на баща му, предизвикано от вида на безстрашно влезлия му син.
— Какво правиш тук? — грубо попита Кайл. — Ти си юнга, нищо повече. Недей да ми хленчиш.
Уинтроу мълчаливо го изчака да довърши и с безстрастен глас каза:
— Пръстът ми трябва да се отреже. Беше смазан и сега се е инфектирал. Вече виждам, че няма да оздравее. — Той бързо си пое дъх. — Бих искал да се отърва само с него, а не с цялата си ръка.
Кайл не отговори веднага; когато най-сетне го стори, в гласа му личеше колебание.