Но в следващия миг той стори нещо, останало неразбрано за нея. Той напусна себе си. Не бе напуснал тялото си, ала по някакъв чудат начин се беше отделил от него. Почти се сля с нея и през нейните очи погледна към дребното момче, коленичило на палубата. Косата му се беше разрошила от пристягащата я опашка. Няколко кичура се поклащаха над челото му, други бяха прилепнали от пот. Но черните му очи бяха спокойни, а устните не криеха напрежение. Той просто наблюдаваше как блестящото острие се надвесва над ръката му.
Някъде имаше огромна болка, но Уинтроу и Вивачия наблюдаваха как първият помощник влага тежестта си зад острието, за да пробие с ножа плътта на момчето. Бликна яркочервена кръв. Чиста кръв, отбеляза съзнанието на Уинтроу. Цветът е добър, гъст и тъмночервен. Но той не изрече нито дума, а преглъщането на заместника прозвуча оглушително като мъчителния дъх, който Кайл си пое, когато ножът потъна в кокалчето на момчето. Гантри работеше умело; остротата потъна между костиците. Когато металът разряза, Уинтроу не само чу, но и изпита звука. Той бе придружен от белезникава болка, стрелнала се по костите на ръката, необратимо изгубили целостта си, и към гръбнака. Не обръщай внимание, с непоклатима твърдост си заповяда той. И с усилие на волята, каквото Вивачия усещаше за първи път, той задържа мускулите на ръката си отпуснати. Не си позволи да трепне или да се отдръпне. Единствено си позволи да стиска китката на дясната си ръка, в опит да удуши разливащата се по нея болка. Кръвта се лееше свободно, наливаща локва между палеца и средния пръст. Дъските на Вивачия я усещаха като гореща. Магическото дърво бързо попи. Тя приветства тази близост със солено-меден вкус.
Заместникът изпълни напътствията на Уинтроу. С тихо изхрущяване и последната костица отстъпи; на метала оставаше единствено да разкъса и кожата. Пръстът остана да лежи върху палубата, нещо отделно, просто парче месо. Юношата внимателно се пресегна и го премести настрана. С два пръста на лявата си ръка той защипа кожата над образувалата се празнота и я издърпа напред.
— Сега заший раната — със спокоен глас се обърна той към помощника. Между пръстите му кръвта продължаваше да капе. — Не прекалено стегнато; колкото кожата да се задържа, без конецът да се врязва с нея. Използвай най-малката игла и най-тънкия конец.
Бащата на Уинтроу прочисти гърло и се извърна. Със сковани крачки той се приближи до перилата и се загледа в преминаващите острови, внезапно станали страшно интересни. Уинтроу не показа, че е забелязал, но Гантри хвърли един поглед към капитана си. Подир това мъжът стисна устни, преглътна мъчително и взе иглата. Момчето продължаваше да стиска кожата си, за да позволи на първия помощник да направи шевовете и да пристегне конеца. Накрая то отпусна окървавената си лява ръка и остави мястото да бъде превързано. През цялото време с нищо, нито със звук, нито с жест, не бе издало изпитваната болка. Сякаш ставаше дума за зашиване на платно, помисли си Вивачия. Не. В определен смисъл юношата усещаше болката. Тялото му я усещаше; по гърба му се бе стичала пот, напоявала ризата. Уинтроу бе усещал тази болка, но бе отделил ума си от нея. Тя се бе свела до настойчив сигнал на тялото му, указващ, че нещо не е наред. Точно както гладът и жаждата са сигнали. Сигнали, които човек може да загърби, когато се налага.
Вече разбирам. Всъщност тя не разбираше изцяло, но бе развълнувана от онова, което той споделяше с нея. Когато Гантри приключи с превръзката, Уинтроу раздвижи крака, но прояви достатъчно мъдрост, за да не се надигне. Нямаше смисъл да изкушава съдбата точно сега. Той беше постигнал прекалено много, за да развали всичко с едно припадане. Вместо това момчето посегна към чашата с алкохол, която Майлд му бе налял с треперещи ръце. Изпи я на три бавни глътки, без да отмята глава, но с онази настойчивост, с която пие най-зажаднелият. Когато той подаде чашата обратно, върху нея личаха кървави отпечатъци.
Уинтроу бавно съсредоточи съзнанието си обратно. Той стисна зъби срещу вълната на болка, която все още се изливаше сред ръката му. За момент пред очите му изникнаха черни петна. С няколко премигвания момчето ги прогони и се съсредоточи върху двата кървави отпечатъка, оставени от него върху борда на Вивачия. Кръвта бе попила дълбоко в магическото дърво. И Вивачия, и той знаеха, че никакво търкане не ще заличи тези два белега.