Момчето бавно повдигна погледа си и се огледа. Край него Гантри обърсваше ножа си. Той посрещна погледа му, навъсен, но леко усмихнат. И му кимна съвсем незабележимо. Лицето на Майлд все още бе пребледняло, с изблещени очи. Кайл все така се взираше отвъд перилата.
— Аз не съм страхливец.
Уинтроу не говореше силно, но гласът му се чуваше ясно. Баща му бавно се извърна към предизвикателните думи.
— Аз не съм страхливец — по-високо повтори юношата. — Не съм едър. Не твърдя, че съм силен. Но не съм нито слабак, нито страхливец. Мога да понасям болката, когато се налага.
Чудат блясък бе изникнал в очите на Кайл. Устните му трепнаха в наченките на усмивка.
— Ти си Хейвън — със сдържана гордост обяви той.
Уинтроу го погледна в очите. Той не изпитваше желание да наранява или да се опълчва, ала отговорът му беше недвусмислен.
— Аз съм Вестрит.
И юношата погледна към кървавите отпечатъци върху борда на Вивачия. И към отсечения показалец, който още лежеше над дъските.
— Ти ме направи Вестрит. — Уинтроу се усмихна, без веселие. — Баба каза, че кръвта ми щяла да проличи. Ето. — Той се приведе и повдигна отрязания си пръст. След като го разгледа за миг, юношата го протегна към баща си. — Този пръст никога няма да носи знака на свещенослужител — продължи момчето. На някои гласът му би се сторил замаян, но Вивачия осъзнаваше, че думите са натежали от мъка. — Ще го приемеш ли? Като знак на своята победа?
Лицето на капитан Кайл почервеня от кръвта на гнева. Вивачия подозираше, че в този момент той почти изпитва омраза към своята плът и кръв. А Уинтроу пристъпи към него с непознат блясък в очите. В него настъпваше някаква промяна. Разгръщаше се сила, която започваше да го изпълва. Юношата спокойно гледаше баща си в очите, без да изпитва гняв. Дори болка отсъстваше от гласа му. Той храбро пристъпваше напред, достатъчно близо, за да бъде ударен. Или прегърнат.
Ала Кайл Хейвън не направи нито едно от двете. Неговата неподвижност представляваше отричане — не само на всичко, което момчето вършеше, а и на самата му същина. В този момент Уинтроу разбра, че никога не би могъл да накара баща си да се гордее с него, защото самият му баща не желае това. Кайл бе искал единствено да придобие власт над него. И сега осъзнаваше, че никога няма да успее.
— Не го искаш? Така да бъде.
С небрежност, която нямаше как да бъде престорена, Уинтроу се приближи към носа на кораба. За момент той се престори, че разглежда пръста. Нокътят бе нацепен и потъмнял от работа; костта бе смазана; месото бе започнало да се разлага. В следващия момент юношата замахна и хвърли парчето плът в морето. Парче, което никога не бе представлявало част от него.
Той остана там, без да се подпира, загледан право напред, редом с Вивачия. Загледан в бъдеще, което му се струваше прекалено далечно, за да бъде измерено. Уинтроу незабелязано се олюля. Никой не помръдваше. Дори капитанът мълчеше, вперил пронизващ поглед в сина си. Мускулите на шията му се бяха издули.
Гантри наруши мълчанието.
— Майлд, заведи го до хамака му и го сложи да си легне. На всяка камбана върви да го наглеждаш. Повикай ме, ако той развие треска.
Помощникът нави платното с инструментите си, отвори сандъче и започна да рови сред намиращите се вътре бутилки. Без да повдига поглед, той додаде тихо:
— Останалите вървете да си изпълнявате задълженията, преди аз да съм ви намерил работа.
Тази заплаха се оказа достатъчна, за да ги разпръсне. Той бе изрекъл думи, изцяло вписващи се в задълженията му на първи помощник. Ала никому не убягна, че по незабележим начин Гантри бе застанал между капитана и сина му — със същото умение, което би използвал за всеки друг моряк, привлякъл върху себе си капитанското внимание. Само по себе си това не беше нещо необичайно за него; до този момент Гантри бе постъпвал така няколко пъти, скоро след като Кайл за първи път бе поел Вивачия. Но до този момент той не се бе намесвал в отношенията между капитана и неговия син. Настоящата му постъпка представляваше знак, че той приема Уинтроу за истински член на екипажа, а не гледа на него като на лигав капитански син, довлечен на борда, за да бъде дисциплиниран.
Изчакващият Майлд се стараеше да остава колкото се може по-незабележим. Капитан Хейвън мълчаливо се обърна и се отправи към кърмата. За момент Майлд проследи с поглед отдалечаването му, преди бързо да отмести очи. Сякаш беше срамно, че капитанът се оттегля в каютата си.