— Още нещо, Майлд — продължи Гантри с тон, който отказваше да забележи проточилото се подир предишните му думи мълчание. — Помогни на Уинтроу да си премести багажа в бака. Той ще спи с останалите от екипажа. Когато приключите, дай му една лъжица от това лекарство и ми донеси бутилката обратно. Това е лауданум — додаде той за Уинтроу. — Нека поспи, това ще ускори възстановяването.
Гантри подаде на младия моряк голяма непрозрачна бутилка, надигна се и прибра останалите си запаси под мишница. Той не каза нищо повече, а се отдалечи.
— Тъй вярно — отвърна Майлд и плахо се приближи до Уинтроу. Когато другото момче не реагира, той се осмели да подръпне ръкава му. — Чу какво каза помощник-капитанът — смутено каза той.
— Бих предпочел да остана тук — занесено каза Уинтроу. Вивачия осъзна, че изтърпяването на болката е било срещу цена. Той бе успял да попречи на тялото си да реагира, ала това го бе довело до пълно изтощение.
— Зная — рече Майлд с глас, който се доближаваше до добронамереност. — Но това беше заповед.
Уинтроу въздъхна тежко и се обърна.
— Зная.
И с покорството на уморения последва другото момче.
Малко след това Вивачия усети, че Гантри застава пред кормилото. Той правеше това в онези моменти, когато беше смутен и се нуждаеше от възможност да размисли. Той не беше лош помощник. Брашън би бил по-добър, ала той вече не плаваше с нея. Гантри държеше кормилото здраво, с успокояваща увереност, без това да преминава в недоверие към нея.
Тя замислено сведе поглед към ръката си и разтвори юмрук. Пръстът лежеше върху дланта ѝ. Никой не я беше видял да го улавя. Тя сама не би могла да обясни какво я бе мотивирало да стори това… Може би усещането, че този отрязък е бил част от Уинтроу, а Вивачия нямаше намерение да губи и частица от него. Именно частица; пръстът изглеждаше толкова дребен в сравнение с нейните огромни пръсти. Тънък и сегментиран къс кост, обвит от плът и кожа и в единия край окончаващ с назъбен нокът. Дори смазан и окървавен, пръстът я удивляваше с деликатността и детайлността си. Тя го сравни със своята собствена ръка. Нейният дърводелец бе извършил умела работа, подчертавайки стави, нокти и дори сухожилия. Ала възглавничките на нейните пръсти не се отличаваха с фини ивици, а горната им страна не беше покрита с фини косъмчета. Вивачия бе принудена да признае, че тя притежава само частично сходство с едно истинско създание от плът и кръв.
Дълго време тя разглежда своята придобивка. Накрая Вивачия хвърли бърз поглед към кърмата и го приближи към устните си. Тя не би могла да го изхвърли, нямаше и място, където да го съхранява — с изключение на едно. Тя постави пръста в устата си и го глътна. С тази си постъпка тя получи възможността да вкуси кръвта, която по-рано бе усетила върху палубата си; вкусът съответстваше на по-рано доловените аромати — солен, металически и по един странен начин доближаващ се до самото море. Тя го погълна, за да го превърне в част от себе си. Какво ли щеше да стане в дървеното ѝ гърло с този отрязък? В следващия миг тя почувства абсорбирането му. Точно както дъските бяха притеглили кръвта в себе си.
До този момент тя не бе вкусвала месо. Никога не бе познавала глад или жажда. И въпреки това поглъщането на отделената плът задоволи един копнеж, по-рано оставал неназован.
— Сега ние сме едно — прошепна тя на себе си.
Уинтроу се въртеше неспокойно върху койката си. Лауданумът бе смекчил, но не и изцяло отстранил болезненото пулсиране на ръката му. Гореща сухота беше го изпълнила, стегнала лицето и ръката му.
— Да бъдеш едно със Са — дрезгаво прошепна той. Най-въздигнатата цел на всеки жрец. — Аз ще бъда едно със Са — с по-решителен глас се зарече юношата. — Това е моята орис.
Вивачия не можеше да се насили да му противоречи.
Валеше. Валеше от онзи неспирен и ожесточен дъжд, който бе типичен за бингтаунската зима. Капките се стичаха по резбованите кичури и от брадата капеха връз голата му гръд. Парагон скръсти ръце и разтърси глава, прогонвайки едри капки. Студени капки. Студът беше предимно нещо, което си спомняше от усещанията, останали от човеците. Но дървото не изпитва студ, каза си той. Не ми е студено.
Не. Не ставаше дума за температура, а за дразнещото усещане на обливащи го от небето струи. Той обърса челото си с ръка и рязко раздвижи пръсти.