— Нали каза, че бил мъртъв — неочаквано изрече дрезгав контраалтов глас. Това беше още един проблем с дъжда; неговото шумолене не допускаше останалите звуци, важни звуци, като стъпките върху влажен пясък.
— Кой е там? — рязко попита Парагон. Гласът му звучеше гневно. В общуването с човеците гневът беше за предпочитане за показване пред страха. Страхът само ги одързостяваше.
Никой не отговори. А и той сам не бе очаквал отговор. Те знаеха, че той е сляп. Най-вероятно щяха да се прокрадват около него, останали скрити от сетивата му — до момента, в който първият запратен камък не го удареше. Парагон се съсредоточи в долавянето на дебнещи стъпки. Но когато вторият глас заговори, звукът му долиташе недалеч от мястото на първия. Корабът веднага го разпозна по джамаилския акцент. Мингсли.
— Така мислех. Последния път, когато бях тук, той нито помръдна, нито каза нещо. Давад ми… Моят посредник ми каза, че корабът бил жив, но аз се съмнявах. Това изцяло променя нещата. — Той прочисти гърло. — Лъдчънсови не бяха склонни да сключват сделка, вече разбирам защо. Аз смятах, че става дума за мъртво дърво. Съответно, предложението ми беше далеч по-ниско. Ще им направя ново предложение.
— Аз размислих.
Гласът на жената прозвуча глухо. Тя прикриваше някаква емоция, но каква, Парагон не можеше да определи. Отвращение? Страх?
— Не мисля, че бих искала да имам нещо общо с това — продължи тя.
— Но по-рано ти проявяваше голям интерес — възрази Мингсли. — Недей да ставаш гнуслива. Какво като фигурата е жива? Това само увеличава възможностите ни.
— Чудното дърво наистина ме интересува — колебливо призна жената. — Веднъж ми донесоха малко парче, което да обработвам. Клиентът искаше да му издялам птица. А аз му казах, както рекох и на теб, че работата, която извършвам, бива определяна от материала, а не от моите собствени прищевки или тези на поръчителя. Клиентът все пак настоя да опитам. Ала когато аз взех парчето, то излъчваше… зло. Ако е възможно да напоиш дървото с емоция, онова бе изпълнено с чиста злонамереност. Дори не можех да го докосвам, какво оставаше да го обработвам. И му казах да си върви.
Мингсли прихна, изглежда намерил думите ѝ за забавни.
— Забелязал съм — заговори той с тон, който привидно нямаше нищо общо с техния разговор, — че изострената чувствителност на артистичните души най-лесно се успокоява от приятното звънтене на подреждани монети. Сигурен съм, че ще успеем да заобиколим резервите ти. И освен това мога да ти обещая, че парите, които ще получиш, ще бъдат удивителни. Погледни какво ти донася работата ти сега, с обикновено дърво. А ако започнеш да продаваш артикули от магическо, ние бихме могли да искаме за тях… Буквално каквато цена си искаме. Защото ще предлагаме нещо, до което клиентите никога не са имали възможност да се докоснат. Двамата с теб си приличаме; ние притежаваме поглед отвън, който ни позволява да откриваме възможностите, неоползотворени от местните хора.
— Приличаме си? Аз не съм сигурна, че изобщо бихме могли да намерим общ език.
В гласа на жената отсъстваше всякакво желание за компромис, ала Мингсли не можеше да усети този нюанс.
— Погледни го — вместо това възхваляваше той. — Виж каква прекрасна влакнеста структура. Сребрист цвят. Никъде сред дъските не се вижда и един чвор. Нито един! С материал като този ти би могла да правиш всичко. Дори и ако отделим фигурата и ти я възстановиш, за да я продадем отделно, пак ще ни е останало достатъчно дърво, за да започнем цяла индустрия. Нямам предвид само дрънкулки и талисмани, а нещо по-мащабно. Столове, рамки за легла и маси, все изящно украсени. А! И люлки. Представи си колко въздигнато би било, да приспиваш първородния си син в люлка, изцяло изработена от магическо дърво. И дори — той говореше с нарастващ ентусиазъм — ти би могла да изрязваш женски лица в люлките. Ще открием как да ги съживяваме. Така ще разполагаме с люлка, която самичка ще пее приспивни песни на децата.
— Представата е достатъчна, за да ми смрази кръвта — каза жената.
— Страх те е от това дърво? — Мингсли избухна в презрителен смях. — Не се поддавай на бингтаунските суеверия.
— От дървото не ме е страх — сопнато отвърна тя. — Боя се от хора като теб. Хора, които се хвърлят с главата напред, необмислили. Помисли. Бингтаунските Търговци са най-изобретателните и опитни предприемачи, които тази част на света някога е виждала. Трябва да има причина, поради която те не търгуват с това дърво. Ти си видял с очите си, че фигурата е жива. Но не се замисляш за начина или причината! А просто си решил да изработваш маси и столове от същия материал. И не само това; ти стоиш пред едно живо същество и безочливо изреждаш намеренията си да насечеш тялото му, за да направиш от него мебели.