И Парагон пусна ръката ѝ.
— Не. Нищо подобно. Аз съм… Янтар. Изработвам украшения от дърво. Гребени, орнаменти, пръстени. Понякога и по-големи неща, купи, бокали… дори столове и люлки. Но те са по-скоро изключения. Талантът ми се проявява най-силно при дребните неща. Може ли да докосна лицето ти?
Парагон кимна механично, преди да е успял да обмисли искането ѝ.
— Защо? — попита той със закъснение.
Корабът почувства приближаването ѝ. Меката топлина на тялото ѝ се примеси с хладината на дъжда. Той почувства как пръстите ѝ съвсем леко докосват крайчеца на брадата му. Допирът бе почти неуловим, а въпреки това той потръпна. Подобна реакция беше прекалено човешка. Ако в този момент той можеше да се отдръпне, би го сторил.
— Не мога да те достигна. Би ли… ще ме повдигнеш ли?
Огромното доверие, което тя му оказваше с тази си молба, го накара да забрави, че първият му въпрос е останал без отговор.
— Бих могъл да те смажа в ръката си — напомни ѝ той.
— Но няма да го направиш — уверено каза жената. — Моля те.
Настойчивостта на гласа ѝ го сепна.
— И защо мислиш така? Убивал съм и преди. Цели екипажи! Целият Бингтаун знае това. Коя си ти, че да не се боиш от мен?
В отговор тя допря оголената си влажна длан до ръката му. И се вля сред структурата му; нейната топлина го прониза по начина, по който допирът на женска ръка до мъжко бедро разпалва цялото му тяло. Но това сливане протичаше в две посоки, осъзна Парагон: той се намираше сред нейната плът в същата степен, в която тя бе вляла съзнанието си сред неговите дъски. Това му предоставяше възможност да сподели усещанията ѝ. Дъждът бе накарал косата ѝ да лепне тежко; лепнеха и дрехите, подгизнали от жлъчни струи. Кожата ѝ бе студена, ала тялото беше горещо. Въздишката в гърдите ѝ той разбираше по същия начин като вятъра, издувал платната му; циркулиращата кръв почти приличаше на морска вода, обливаща корпуса му.
— Ти си нещо много повече от дърво! — гласно възкликна тя. Заради осъзнаването в гласа ѝ Парагон се почувства предаден. Тя надничаше вътре в него, виждаше прекалено много и знаеше прекалено много. Събуждаше всички онези неща, които той бе отделил от себе си. Той не бе възнамерявал да я блъсне толкова силно, но тя проплака, когато падна върху каменистия и влажен пясък. И шумно си пое дъх сред продължаващия порой.
— Ранена ли си? — сприхаво попита той след известно време, когато започна да се успокоява.
— Не — тихо отвърна тя. И изпревари извинението му. — Прости ми. Въпреки всичко, аз очаквах ти да бъдеш дърво. Имам дарба да обработвам дървото. Достатъчно е да го докосна, за да опозная структурата му, същините му… Смятах, че ако те докосна, ще мога да разбера как са изглеждали очите ти. При допира си бях очаквала, че ще открия единствено дърво. Не трябваше да бъда толкова… прости ми, моля те.
— Всичко е наред — бавно отвърна Парагон. — Не исках да те блъскам толкова рязко. Не исках да паднеш.
— Вината си е моя. И ти с право ме изтласка. Аз… — Жената замълча. Сред нейната неподвижност отново властваха единствено звуците на дъжда. А шуменето на вълните долиташе по-силно, под влияние на прилива. — Може ли да опитаме отново? — неочаквано каза тя.
— Щом искаш — смутено отвърна Парагон. Беше му трудно да разбере тази жена. Тя тъй бързо му се беше доверила; сега със същата бързина пристъпваше към приятелство. Той не бе свикнал с подобни неща, още по-малко развиващи се с подобна бързина. Това го ужасяваше. Ала по-ужасяваща беше мисълта, че жената би могла да си отиде и никога повече да не се върне. Той се вгледа в себе си в търсене на доверие.
— Искаш ли да влезеш вътре, на сухо? — покани я той. — Страшно съм наклонен, освен това вътре не е по-топло, но поне дъждът няма да те вали.
— Благодаря ти — тихо каза жената. — С удоволствие ще приема поканата ти. С голямо удоволствие.
Зима
Глава двадесета
Вербовчици
Във Външния проход имаше малко убежища, които с право да се наричат така, но Кътчето беше едно от тях. По време на отлив до него се достигаше трудно, но веднъж достигнато, това място можеше да предостави истинска почивка за кораби и екипажи в продължение на нощ или две. Повечето пристанища от Външността редовно биваха връхлитани от зимните бури, които вилнееха над Дивото море. Случваше се тези бури да обстрелват брега в продължение на цели седмици. Всеки разумен капитан държеше кораба си далеч от сушата по време на пътуването на юг, защото близостта до нея тук означаваше опасност от разбиване. Ако запасите от вода не бяха станали неизползваеми (включително и по инак непретенциозните моряшки критерии), Жътвар никога не би рискувал да влезе в Кътчето.