Ала именно така се бяха стекли нещата. И по тази причина екипажът получаваше една благословена нощ на брега, която да им предостави жени, различна от осолено месо храна и от рядка помия вода. Трюмовете на кораба бяха пълни с месо, кожи и мас. Богат товар, изработен с мъка. Моряците от Жътвар с право се гордееха с постижението си. Бяха изминали едва петнадесет месеца подир отплаването от родния Кандило.
Поне пътуването към дома бе далеч по-бързо отколкото при напускането му. Професионалните моряци знаеха, че са си заслужили бонусите, очакващи ги в края на курса, а ловците и дерачите бяха водили собствени сметки. Онези, които плаваха принудително, вече знаеха, че стига да пристигнат живи в крайното пристанище, ще стъпят на брега като свободни хора.
Ател, юнгата, се бе отличил, заработвайки и дерачески бонус в допълнение към полагащата му се заплата. Това бе изострило интереса към него на онези от екипажа, които обичаха да играят на зарове, само че техните покани се бяха оказали неуспешни — срамежливото момче отказваше да залага предстоящия му бонус. За изненада на всички, той бе отказал и предложението да се премести при дерачите и ловците и да стане част от тях. Ател бе предпочел да си остане обикновен моряк. На въпросите момчето само се усмихваше и отвръщаше:
— Предпочитам да си бъда моряк. Моряците могат да служат на всеки съд. А ловците и дерачите трябва да идват на север поне веднъж годишно. Таз година за първи път дойдох на север; не ми хареса особено.
Това се оказа най-добрият отговор, който Ател би могъл да даде. Ловците и дерачите получиха възможност да оценят коравостта си, а моряците кимаха одобрително към проявената мъдрост. Интересно дали Алтея бе обмислила всичко това, чудеше се Брашън, или просто бе извадила късмет. Той продължаваше да поглежда към нейната маса в кръчмата. Алтея седеше в края ѝ, надвесена над същата халба тъмна бира. Девойката слушаше внимателно, смееше се на подходящите места и си придаваше убедително свенлив вид, когато курвите се опитаха да я доближат. Тя се бе превърнала в истински член на екипажа.
Онзи следобед на брега я беше променил. Тя си бе доказала, че е в състояние да блести, когато възложената задача не изисква груба сила. По време на целия лов тя бе одирала кожи; с течение на времето бе станала дори още по-бърза. Тази увереност Алтея бе отнесла заедно със себе си на борда, съсредоточавайки се над задачите, където ловкостта и бързината имат по-голяма тежест от силата. Тя все още се затрудняваше, когато трябваше да работи редом с мъжете, но пък от един юноша това се очакваше. Нейната бляскава проява караше останалите да вярват, че по-късно тя ще привикне и към другите си задължения.
Брашън погълна последните две глътки от халбата си и я повдигна за още. Алтея проявяваше разумност и в още едно отношение: тя не пиеше. Той кимна на себе си. Излизаше, че я е подценил. Тя щеше да преживее това пътуване, стига да продължаваше по същия начин. Естествено, не можеше да прекарва години с настоящата си дегизировка, но с това пътуване щеше да се справи.
Една от слугините се приближи, за да напълни чашата му. Брашън кимна и бутна монета към нея. Със сериозен вид момичето я взе и направи реверанс, преди да се стрелне към следващата маса. Девойката беше красива; интересно защо баща ѝ ѝ позволяваше да работи тук? Нейното поведение недвусмислено показваше, че тя не е една от курвите на заведението, но дали всеки моряк би зачел това? Брашън остана загледан след нея, също като повечето клиенти на пивницата. Един от тях се опита да защипе ръкава ѝ, но тя се измъкна умело. Обаче край Ател тя спря и с усмивка се обърна към юнгата. Алтея демонстративно се вторачи в чашата си и позволи на девойката да я напълни. Усмивката, която предполагаемото момче получи, бе далеч по-дружелюбна от полагащата се на останалите клиенти. Брашън се подсмихна; Алтея приличаше на достоверно момче, а свенливостта му веднага би го направила по-интересно от останалите посетители. Може би смущението на Алтея не беше изцяло престорено.
Той остави чашата на плота и разкопча жакета си. Тук му беше прекалено топло. Мисъл, която го накара да се усмихне: отдавна не беше изпитвал горещина. Залата беше суха и топла, а краката му бяха стъпили на под, който не се накланяше. Притеснението, този вечен спътник на моряка, започна да го отпуска. При завръщането им в Кандило Брашън щеше да е спечелил достатъчно, за да си стъпи обратно на краката. И този път той нямаше да сглупи и да прахоса спечеленото. Не. Този път щеше да се вслуша в съвета на капитан Вестрит и да се отнесе по-отговорно. Освен това той разполагаше с избор. Вече знаеше, че капитанът на Жътвар с радост ще го задържи на работа. Вероятно той можеше да остане на този кораб колкото си иска. Другата възможност беше да напусне в Кандило и да се огледа за някой по-добър съд. По-чист, по-бърз. Да се върне към плаването на борда на търговски кораби и тъй да обхожда многобройните пристанища.