— Онзи млад момък в края е вашият юнга, нали? Той не обича да пие много.
— Така е. Той и на думи е пестелив.
— Забелязах — печално каза тя. И подир миг неочаквано додаде: — Истина ли е онова, което се говори за него? Че умеел да одира морските мечки със същата бързина, с която ловците ги прострелват?
Значи тя действително мислеше, че Алтея — Ател — изглежда добре. Брашън поздрави правотата си с бърза усмивка.
— Не е вярно — вече със сериозен вид рече той. — Ател е много по-бърз от ловците. Точно това е проблемът с него. Той скочи да дере мечките още непростреляни. И ловците ни трябваше да си губят времето да преследват одраните от него животни.
И Брашън отпи от бирата си. За момент тя остана вторачена в него. Едва впоследствие девойката осъзна смисъла на думите му, прихна и го побутна игриво. Отпуснатият моряк трябваше да се вкопчи в плота, за да не падне.
— Простете! — възкликна тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се намести.
— Няма проблем. Просто съм прекалено уморен.
— В такъв случай… — Сега девойката говореше тихо. Тя замълча, за да привлече погледа му. Очите ѝ бяха сини, по-дълбоки от морето. — Отзад има стая с легло. Моята стая. Бихте могли да си починете там.
Точно преди Брашън да се е убедил изцяло в смисъла на думите ѝ, тя сведе очи, обърна се и започна да се отдалечава. Помощникът повдигна чашата си и отпи. В този момент момичето добави, през рамо:
— Кажете ми, ако решите да се възползвате.
Девойката спря, повдигнала въпросително вежда. Или може би този жест бе подканящ?
Добронамереният късмет е като доброто време — човек трябва да извлича максималното от него. Брашън допи на един дъх оставащата бира и се надигна.
— Бих искал — тихо отвърна той. И беше истина. Без значение дали към предложеното легло спадаше и самата девойка, предложението му звучеше прекрасно. Какво можеше да изгуби? Той за пореден път премести киндина, отлично качество.
— Хайде още по едно — обяви Релър. — И после най-добре да се връщаме на кораба.
— А, ти не ни чакай — изкикоти се един от моряците. — Върви сам, ние скоро ще дойдем. — Той бе започнал да клюма.
Релър се пресегна през масата и го разтърси.
— Стегни се, Йорд. Никакви припаданици тук. Щом се върнем на кораба, ще можеш да се проснеш направо на палубата и да хъркаш като прасе, ако щеш. Но не и тук.
Нещо в тона му сепна Йорд и го накара бавно да повдигне глава.
— И защо?
Релър се приведе към него.
— По-рано днес един от моряците на борда на Терн ме предупреди. Нали знаеш Веселата маца, дето стои на котва до нас? Те са изгубили седем души заради зараза. Капитанът им обикалял три дни из града в опит да наеме повече хора, но без успех. Говори се, че той е започнал да се отчайва. Корабът му тепърва трябва да се отправи към островите. Всеки ден закъснение ще се превърне в седмица, през която те трябва да ловуват. Та моят човек от Терн ми каза, че би било най-разумно нашите момчета да не се делят един от друг и да спят на борда. От два дена един от техните ловци е изчезнал. Сам можеш да се досетиш какво подозират те. Така че на кораба ще се връщаме всички заедно. Освен ако не искаш отново да се отправиш на север на борда на Веселата маца.
— Вербовчици? — ужасено попита Йорд. — Тук, в Кътчето?
— А какво по-добро място? — продължи да шепне Релър. — Ако някой не се върне на кораба си навреме, никой няма да седне да го чака. Лесно е да се притаиш в тъмното и да нападнеш някой непредпазлив моряк, който вече се вижда у дома. Това не е град, където хора като нас трябва да се разхождат сами.
Йорд рязко се изправи на крака.
— Повдига ми се от северната бълвоч. Хич даже няма и да рискувам. Хайде, момчета, връщаме се на кораба.
Релър се огледа.
— А къде изчезна Браш? Той не седеше ли ей там на бара?
— Струва ми се, че той изчезна с едно от момичетата — за първи път се обади Алтея. Неодобрението в гласа ѝ накара останалите да я погледнат изненадано. — Едно, което май беше хвърлило око на мен — кисело додаде тя. И отпи последна глътка от чашата си. — Да вървим. Тук и без това бирата има вкус на пикня.
— Ти откъде познаваш вкуса ѝ? — подразни я Йорд.
— Не е нужно да я вкусвам. Стига ми да усетя, че тя вони като твоя хамак, Йорд.
— А, ти обичаш хамаците да душиш! — захохоти Йорд. Останалите се присъединиха към смеха, а Алтея само поклати глава. И на брега, и в морето хуморът им си оставаше един и същ. Въпреки това тя нямаше търпение да се завърне на кораба. Колкото по-бързо напуснеха тази вмирисана бърлога, толкова по-бързо щяха да достигнат Кандило.