— Какво те е прихванало? — просъска Брашън, докато си окачваше куртката. — Защо не ми каза, че си ранена?
Но и той самият знаеше, че тя му бе посочила това. И отчасти очакваше Алтея да му напомни.
Тя повдигна ръка към главата си и каза:
— Просто бях толкова уморена…
Проклинащ теснотията, Брашън прескочи краката ѝ, за да си вземе медицинското сандъче и да започне да рови в него. Избраните лекарства той хвърляше на койката до себе си. Помощникът приближи фенера; светлината му беше прекалено слаба. Алтея трепна, когато пръстите му започнаха да опипват скалпа ѝ, да отгръщат гъстата черна коса в търсене на раната. Много скоро връхчетата им започнаха да аленеят: раната все още кървеше. Това беше обичайно; разкъсванията на скалпа винаги кървяха много. Така че това обстоятелство не биваше да го притеснява. И въпреки това Брашън изпитваше тревога. Безпокоеше го и замаяният ѝ поглед.
— Ще трябва да отрежа от косата ти — предупреди я той. Очакваше възражение.
— Щом трябва.
Брашън се загледа в зениците ѝ.
— Колко пъти те удариха?
— Два пъти. Така ми се струва.
— Разкажи ми всичко. Всичко, което си спомняш за случилото се тази нощ.
И тя го стори — в несвързани изречения. А междувременно Брашън придружаваше разказа ѝ с хрущене на ножица, за да си очисти място около раната. Разказаното от нея не му даваше възможност да се гордее с ума си. В комбинация с всичко, което той си спомняше, ставаше повече от ясно, че те двамата с Алтея са били набелязани за отвличане, за да попълнят оределия екипаж на Веселата маца. Излизаше, че тази вечер Брашън действително е бил късметлия, макар и не по начина, по който първоначално си мислеше, за да се отърве. Само благодарение на късмета си в момента той не се намираше окован в трюма на чуждия съд.
Раната, която той откри върху главата ѝ, бе дълга колкото малкия му пръст и зееше отворена заради опъна на плитката. Дори и след като помощникът отряза околните кичури и я почисти, от процепа продължаваше да сълзи кръв.
— Ще се наложи да я зашия, — каза ѝ той. И се постара да прогони от себе си както замайването от допълнителната съставка, сипана в бирата, така и смущението от мисълта, че ще му се наложи да пронизва скалпа ѝ с игла. За щастие Алтея изглеждаше още по-замаяна и от него. Каквото и да използваха вербовчиците, то бе ефикасно.
Под жълтеникавото сияние на фенера той вдяна конец от рибешко черво в ухото на закривена игла. Тя изглеждаше съвсем дребна сред мазолестите му пръсти. И хлъзгава. Какво пък, нима щеше да се окаже по-различно от кърпенето на дрехи и платна? Та той бе правил това от години.
— Не мърдай — малко излишно я предупреди той. И внимателно допря върха на иглата до кожата. Сега трябваше да приложи лек натиск, за да пробие. Но вместо това кожата на скалпа се плъзна и Брашън не можа да направи първия шев.
Той вложи още натиск, при което Алтея изпищя и блъсна ръката му.
— Какво правиш? — гневно попита тя и се извърна да го погледне.
— Казах ти. Трябва да ти зашия раната.
Девойката замълча.
— Извинявай. Не те слушах. — Тя разтърка очи и внимателно опипа раната. — Да, явно ще трябва да се шие — изсумтя Алтея, отпусна клепачи, а подир това отново го погледна. — Иска ми се или да припадна, или да се свестя. Сега просто се чувствам замаяна. Отвратително е.
— Сега ще погледна с какво разполагам — отвърна Брашън и, отпуснат на едно коляно, се зае да преглежда лекарствата си. — Тези запаси не са били подновявани от години — замърмори той на себе си. Алтея надничаше над рамото му. — Половината от шишенцата и бурканчетата са празни; билките, които би трябвало да са зелени или кафяви, са сиви, а някои неща миришат на мухъл.
— Може би точно така трябва да миришат? — предположи Алтея.
— Не зная.
— Дай аз да погледна. Преди аз подновявах лекарствата на Вивачия при всяко пристанище. — Тя се приведе край него, към сандъчето, разположено между стената и койката. В тази неудобна позиция девойката се зае да повдига шишенцата към светлината на фенера. Едно гърненце привлече вниманието ѝ достатъчно, за да може тя да го отвори, да сбърчи отвратено нос заради миризмата му и отново да го запуши. — Тук няма нищо полезно — реши Алтея и се отпусна обратно на койката. — Аз ще притискам кожата, а ти ще шиеш. Ще се постарая да стоя неподвижно.
— Почакай за момент — неохотно отвърна Брашън. Той бе запазил част от късчето киндин. Неголяма част, само колкото да разполага с нещо, което да му носи утеха в най-противните дни. Помощникът го извади от джоба на куртката си, почисти го и го показа на Алтея, след което го счупи на две. — Киндин. Той ще те разбуди и ще те накара да се почувстваш по-добре. Използва се ето така.