— Това беше проява на киндина — неочаквано каза той.
Тя намести парченцето на друго място.
— Може би. Но дори и така да е.
Макар койката да беше тясна, Алтея пак успя да се отдръпне встрани. Подканящо. Тя отпусна глава върху протегнатата си ръка, от която се излъчваше топлина. Брашън настръхна. Тази ръка го подканяше.
Той прочисти гърло и направи един последен опит.
— Това не е добра идея. Не е безопасно.
— Нищо не е безопасно — тъжно отвърна тя.
Пръстите му развързваха ризата ѝ тромаво; под нея имаше и пристегнати ивици плат. Брашън отстрани и тях, за да освободи малките ѝ гърди и да ги целуне. Тя беше толкова крехка. И освен това кожата ѝ бе попила вкуса на солена вода, кълчища и дори на маста, която превозваха. Но тя беше топла, подканяща. И освен това беше жена. Така че Брашън се отпусна върху късия тесен нар, за да бъде с нея. Най-вероятно заради киндина му се струваше, че тъмните ѝ очи са бездънни. Беше стряскащо, че момиче с толкова остър език може да има тъй мека и податлива уста. Дори и когато тя впи зъби в рамото му, за да смълчи несловесните си викове, болката се оказа сладостна.
— Алтея — меко прошепна той в косата ѝ, когато двамата отпочиваха между втория и третия път. — Алтея Вестрит.
Той назоваваше не просто нея, а цялата съвкупност от усещания, които тя бе събудила у него.
Браш. Брашън Трел. Една частица от нея не можеше да повярва, че тя прави това с Брашън Трел. Не и това. Някаква дребна и саркастична наблюдателка гледаше невярващо как тя утолява импулсите си с неговото тяло. Той беше най-лошият възможен избор.
Вече е прекалено късно да се тревожа за това, каза си тя и го придърпа още по-дълбоко в себе си. Заглъхнала беше онази обичайна предпазливост. Винаги, с изключение на онзи първи път, тя бе проявявала достатъчна разумност да не превръща тези неща в лични. Сега тя не само се отдаваше с невъздържаност, която я шокираше, а и го правеше с човек, когото бе познавала от години. И в случая не можеше да става дума за случайност. Още в момента, когато той се бе отпуснал върху нея след първото им сливане, Алтея бе започнала да го насърчава за поредна проява. Тя се чувстваше като умираща от глад жена, неочаквано натъкнала се на банкет. Тялото ѝ пламтеше. Може би това се дължеше на киндина? А може би и без него би се издигнала нуждата, до този момент укривана, нуждата за обикновена близост. В един момент тя усети сълзи да дразнят очите ѝ, а снагата ѝ да потръпва от ридание. Този изблик Алтея задуши в рамото му, стресната от силата на самотата и страховете, които това сношение изличаваше. Толкова дълго тя бе оставала силна; не можеше да понесе да издава слабостта си по такъв начин пред когото и да било, още по-малко пред човек, който знаеше коя е тя в действителност. Затова тя впи ръце в гърба на Брашън и го накара да повярва, че тази проява също е била израз на страстта ѝ.
Тя не искаше да мисли. Не и сега. В този момент просто желаеше да извлече за себе си всичко, което можеше да получи. И продължаваше да прокарва длани по мускулите на ръцете и гърба му. В средата на гърдите му имаше дебела ивица къдраво окосмение. Останалата част от тях и от корема му бе покрита с черен мъх, ожулен заради грубата тъкан на дрехите му и постоянното движение на кораба.
Отново и отново я целуваше той, без да намира насита. Устата му носеше вкуса на киндин; когато целуваше гърдите ѝ, върху зърната си тя усещаше острото жегване на наркотика. Тя плъзна ръка между телата им, към твърдата хлъзгавина, която се плъзгаше в нея. Миг по-късно Алтея притисна дланта си над устата му, за да заглуши вика му, съпроводил последния тласък — тласък, оставил и двама им край ръба на вечността.
Известно време тя не мислеше за нищо. Реалността я връхлетя рязко и я накара да осъзнае тясната, покрита с пот койка, притискащата я тежест на любовника ѝ и нейната коса, затисната под ръката му. Беше ѝ студено на краката. Освен това кръстът ѝ се беше схванал.
Алтея започна да го избутва.
— Пусни ме да стана — тихо каза тя. И тъй като другият не помръдна, Алтея продължи, по-настойчиво: — Притискаш ме, Брашън. Стани!
Той се раздвижи, което ѝ позволи да се надигне. Брашън остана да лежи, свит, така че приседналата Алтея се оказа обгърната от тялото му. Той я гледаше със загатната усмивка. И повдигна ръка, за да прокара пръст по една от гърдите ѝ. Тя потръпна. С нежност, която я ужаси, Брашън придърпа единственото одеяло и покри раменете ѝ.
— Алтея… — поде той.
— Не казвай нищо — неочаквано го помоли тя. — Не говори.
Ако той заговореше за онова, което двамата бяха сторили току-що, то щеше да придобие още по-голяма плътност и да се превърне в част от живота ѝ, която тя не би могла да отхвърли. Вече удовлетворена, тя възвръщаше предпазливостта си.