— Това не може да се случва повторно — изтърси Алтея.
— Зная. Зная. — Въпреки това той милваше шията ѝ и следеше с поглед ръката си, спускаща се към корема ѝ. Пръстите му леко докоснаха пръстена с талисман в пъпа ѝ. — Това е нещо необичайно.
Под меката светлина на фенера дребният череп намигна.
— Беше подарък от милата ми сестра — горчиво каза Алтея.
Брашън се поколеба.
— Мислех, че само курвите ги носят — смутено каза той.
— Сестра ми също смяташе така.
Без предупреждение тя се оказа нападната от старата болка.
И неочаквано Алтея се сви и успя да легне на койката до него. Брашън я намести към извивката на тялото си. Топлотата беше приятна, както и нежният му допир върху една от гърдите ѝ. Тя знаеше, че трябва да отблъсне ръката му: не биваше да допуска случващото се да продължава. Най-разумно би било да стане, да се облече и да се върне долу. Но никак не беше лесно да се направи подобно нещо, когато надигането би те накарало да усетиш целия студ на каютата… Тя потръпна и се притисна към Брашън. Той я прегърна с две ръце, за да я задържи близо до себе си. В безопасност.
— Тя защо ти е дала талисман от магическо дърво? — В гласа му се долавяше неохотно любопитство.
— За да не се случи да забременея и изложа семейството си. И за да не пипна някаква обезобразяваща зараза, чрез която цял Бингтаун да разбере що за уличница съм аз.
Тя умишлено избра тази дума, лично натърти на нея.
Брашън застина за момент, преди да отпусне ръка върху гърба ѝ и да започне да я милва успокояващо. Подир това той започна да масажира нежно раменете и врата ѝ. Алтея въздъхна безшумно и отново се отпусна.
— Сама съм си виновна — каза гласът ѝ. — Никому не трябваше да казвам за това. Но тогава бях едва на четиринадесет и смятах, че трябва да споделя с някого. А на баща си не можех да кажа, не и след като той прогони Девън.
— Девън. — Брашън повтори името, но не като въпрос.
Алтея въздъхна.
— Това се случи преди ти да постъпиш на борда. Девън беше моряк. Изключително красив. И винаги усмихнат, винаги готов да се пошегува дори със сполетялата го неправда. Той не се страхуваше от нищо. Нищо не бе в състояние да го стресне.
Тя затихна. Известно време мислеше единствено за допира на Брашън, под който напрегнатите мускули на гърба ѝ бавно се отпускаха.
— Точно от това произтичаха неразбирателствата между него и татко. Той би станал най-добрият моряк на борда на кораба, ако беше разсъдлив, веднъж ми каза татко. И би станал отличен помощник-капитан, ако знаеше кога да се страхува. А Девън не плаваше така. Той винаги се оплакваше, че бихме могли да вдигнем допълнителни платна, а когато работеше сред мачтите, винаги беше най-чевръст. Аз още тогава знаех какво има предвид баща ми. Когато останалите моряци се опитваха да не изостават от Девън, работата биваше вършена по-бързо, ала за сметка на старателността. Биваха допускани грешки. Моряци се нараняваха. Нищо сериозно, но ти си спомняш какъв беше баща ми. Той винаги казваше, че инцидентите на борда на жив кораб трябва да се избягват, заради отчетливостта на неприятните емоции.
— Мисля, че е бил прав — тихо каза Брашън и целуна тила ѝ.
— Прав беше — раздразни се Алтея. Но този ѝ прилив не трая дълго. — Тогава бях на четиринадесет. А Девън беше толкова красив. Той имаше сиви очи. Обичаше да сяда на палубата след смяната си, да издялква разни неща за мен и да ми разказва за пътуванията си. Струваше ми се, че няма място, което той да не е посещавал, и че няма нещо, което той да не е правил. Освен това Девън никога не говореше открито против татко, нито пред мен, нито с останалите от екипажа. Ала човек винаги можеше да разбере кога той смята, че плаваме прекалено предпазливо. В онези моменти на лицето му изникваше една почти незабележима подигравателна усмивка. Понякога това му изражение вбесяваше татко, но на мен то се струваше толкова очарователно. Дръзновено. Присмех, захвърлен в лицето на опасността. — Тя въздъхна. — Смятах, че той е непогрешим. Тогава бях влюбена.
— И той се е възползвал от теб? — попита Брашън с осъдителен глас. — На борда на бащиния ти кораб? Подобна постъпка минава отвъд дръзновеност, тя е глупава.
— Не. Не се случи така — колебливо отговори тя. Не ѝ се искаше да му разказва, ала по някаква причина не можеше да спре — Мисля, че той знаеше как го боготворя. Понякога флиртуваше с мен, но шеговито. И аз можех да въздишам над думите му, макар да знаех, че не са сериозни. — Алтея поклати глава в укор към някогашната си личност. — Но една нощ получих своя шанс. Бяхме спуснали котва в Лийс. Нощта беше спокойна, баща ми беше слязъл в пристанището по работа, повечето от моряците също почиваха на брега. Аз бях дежурна, вече се бях върнала от града. Бях си купила… обици, парфюм, копринена блуза и една дълга пола, също копринена. Бях облякла всичките си покупки, за да може той да ме види, когато се прибере. И когато го зърнах да се прибира рано, сам, сърцето ми се разтуптя толкова силно, че почти не можех да си поема дъх. Разбирах, че е настъпил моят шанс.